А после започна тропането. Чух Полило да ругае, после и скърцането на въжета, когато Корайс се изтърколи от хамака си и тръгна да види какво става. Аз обаче продължих да стискам очи, защото не знаех какво ще видя, ако ги отворя. Усетих паренето на изгорена плът там, където ме беше ранила камата на Трис. Чу се врява, а после гласът на Гамелан.
— Рейли! — извика той. — Рейли!
Отворих очи. Магьосникът стоеше надвиснал над мен. Целият в кървящи драскотини, получени по пътя от неговата каюта до тук — данъкът на слепеца.
Скочих от хамака си.
— Да, приятелю мой? Какво има?
— Властелинът! — каза Гамелан. — Той още е с нас!
— Знам — отвърнах тихо.
Стана ми студено и празно.
— Чуваш ли ме, Рейли? — извика Гамелан. — Още не е свършило!
— Чувам те, магьоснико — отвърнах. — Чувам те.
Някъде в нощта навън се чу крясъкът на морско гущерче, което викаше майка си.
9
Татуираният вожд
Дните минаваха, а ние все така плавахме на юг, запасите ни намаляваха, водата се разваляше, а рифовете все така нямаха край, точеха се в назъбена верига без пролука към дома. Здравето на Гамелан укрепна, но очите му си оставаха слепи. Разговаряхме рядко и нито веднъж не подхванахме темата за властелина. Мисля, че и двамата отдавахме избухването си на умората и силните преживявания от онези дни. Практичната жилка в характера ми си каза тежката дума — властелинът беше мъртъв, и толкова. С очите си го бях видяла да умира и макар да ме беше проклел с последния си дъх, предпочитах да ме прокълне мъртвец, а не жив човек с потенциал да направи нещо по въпроса.
Настроението на жените ми беше оптимистично — според тях бяхме спечелили велика победа и рано или късно щяхме да стигнем края на рифа и да се върнем у дома, където целият град щеше да ни посрещне с почести. Хората на Чола Ий обаче започваха да мърморят и ми хвърляха мрачни погледи всеки път, когато се появях пред очите им. Нито Стрикер, нито шкиперът Клисара, нито отговорникът на гребците Дубан правеха някакви опити да спрат брожението или да вдъхнат кураж на хората си. Дори напротив, сопваха се на всеки, който изкажеше надежда за успешния край на експедицията.
Започвах да се чудя трябва ли да направя нещо по въпроса и какво, когато една сутрин се събудихме сред влажната миризма на плодородна почва, непознати цветя и до болка познатия стипчив мирис на домашно огнище. Смътен синкав силует на хоризонта вещаеше наличието на остров пред нас. Видяхме дърво да се носи по водата на пътя ни и го изтеглихме на палубата. Листата му бяха с форма на фунийки, пъпките се разтваряха в лилаво и кремаво, клоните му тежаха от месести червеникави кратунки, пълни с гъста, сладка на вкус течност, от която очите искряха, а на краката ставаше леко.
— Няма начин да няма хора там — заяви Полило. — Не може такова хубаво нещо да расте, ако няма хора, които да го ядат.
Логиката й разсмя Корайс.
— Ти винаги мислиш със стомаха си, приятелко.
Полило се изчерви, но срамежливата й усмивка показа, че не се е засегнала. Не каза нищо, само проби нова кратунка и ми я подаде с изискан жест, имитиращ маниерите на домашна прислужница в богатско семейство.
Въпреки размерите и гръмогласното поведение на Полило у нея имаше нещо така женствено — дори изящно понякога, ако можете да си представите изящество в жена с нейния почти гигантски ръст, — че именно с тази черта ще я помня винаги. Редно е да спомена, че двете с Полило за малко да станем любовници, когато бяхме съвсем млади. Въздишахме една по друга близо седмица. Сигурно щяхме да стигнем и по-далеч, но преди крехките ни чувства да бъдат консумирани, тренировките ни изправиха една срещу друга и след като аз я обезоръжих на два пъти, тя изпадна в такова смущение, че ме отряза изцяло. По-късно същата нощ стигнахме до решението, че трябва да си останем приятелки завинаги, но не ставаме за любовници, макар че тази дума не се спомена нито веднъж. Темата я повдигнах аз, защото знаех, че Полило не би се чувствала уютно в прегръдките на жена, която я превъзхожда във всички видове бой. И Полило се съгласи с нескрито облекчение. Но с течение на годините се случваше, макар и рядко, да се погледнем в очите с нотка на съжаление за пропуснатото. Би било чисто и просто страст, а не любов, ако двете някога престъпехме договорената граница. Но пък нощта щеше да е запомняща се.
Взех кратунката от девичето си увлечение, намигнах на Полило в знак, че и аз не съм забравила отдавнашната закачка, и отпих. Алкохолната напитка разпали надежда в стомаха ми. Може би Полило беше права. Може би във вкуса на кратунковия еликсир наистина имаше намек за човешко присъствие.