— Ама нали ти казах, че не притежавам Дарбата.
— Тогава всички сме загубени, Рейли — сопна се гневно той. — Защото никой друг тук не може да го направи.
Идеше ми да викна. Да му кажа да си гледа работата. Вместо това изпелтечих:
— Добре де.
И Гамелан започна без предисловия:
— Думите раждат мощ…
— Думите раждат мощ… — повторих аз.
— Думите раждат глупци…
Макар да ми звучеше безсмислено, повторих всичко. Накрая той завърши с нареждането:
— А сега отпий пак, Рейли. Но този път погледни навътре… и виж…
Отпих както ми беше наредено. Но нямах представа какво трябва да видя извън онова, което се виждаше с просто око.
— Погледни, Рейли! — изсъска той. — Виждаш ли дървото, което е родило този плод? — Поклатих глава, отново забравила за слепотата му. — Дървото, Рейли — настоя той. — Мисли за дървото. — И изведнъж аз наистина го видях, видях го да се носи по водата, видях странно оформените му клони, цветовете и дългите, завити на фунийка листа. — Погледни по-надълбоко, Рейли — насърчи ме Гамелан. — Още по-надълбоко!
Опитах се с всички сили. Някаква врата се отвори в ума ми, лумна светлинка и аз видях листата да се движат. Превърнаха се в езици и езиците започнаха да говорят: „… Думите раждат мощ. Чуй своя брат; сестрицата чуй, чуй странника в тъмната нощ“.
Заклинанието ме стисна в хватката си, по-силно и от ръката на Гамелан. Главата ми се замая, страх ускори пулса ми и с цената на върховно усилие аз се отърсих, дойдох на себе си и открих, че гълтам жадно въздуха, сякаш съм изплувала като по чудо от морските дълбини. Тъжна усмивка разделяше бялата брада на магьосника.
— Вече можеш да говориш с него — каза той.
После взе кратунката от ръката ми и отпи. Видях го да я подава на Полило и на другите, за да отпият на свой ред.
Изтръпнала от главата до петите, аз се обърнах към вожда в кануто, който се беше умълчал по време на мълчаливия двубой между мен и магьосника. Гледаше ме с искра на интерес в очите, сякаш беше доловил частица от случилото се.
— Аз съм капитан Антеро от Ориса, милорд — казах. Очите на вожда се разшириха — очевидно беше разбрал казаното.
— Ти ли командваш тези хора? — изсъска той, без да скрива удивлението си.
— Да, аз командвам тук. И от името на всички ви уверявам, че сме дошли с мирни намерения. Идваме като приятели.
Вождът се изсмя.
— И без вас си имам приятели. За какво са ми още?
— Качете се на борда да се запознаем, милорд — казах аз. — Веднага ще се убедите, че можем да сме добро попълнение в групата на приятелите ви.
Не вярвах да се съгласи, най-малкото не веднага. Затова се изненадах, когато той извика на хората си да го изчакат, скочи към едно провиснало от борда на галерата въже и се закатери нагоре. След няма и минута вече крачеше по палубата ни. Изглеждаше още по-висок, сигурно заради изобилието от гола изрисувана кожа. Външността му беше варварска, откъдето и да я погледнеш. Косата си беше сплел на множество плитки, всяка боядисана в различен цвят и украсена с необработени скъпоценни камъни, странни златни фигурки, парченца слонова кост, пера и мъниста. На гърдите му беше нарисуван голям гущер с остри нокти. Влечугото се завиваше около шията му и главата му се показваше на дясната му буза със зейнала гневно уста, от която изскачаха пламъци, преливащи се в сплетената и боядисана в червено брада на вожда. Гола жена се виеше по дясното му бедро, красиво момче — по лявото; и двете изображения протягаха ръце към кесийката със срамните му части, която изглеждаше завидно издута. Мъжът спря пред мен и ме изгледа от главата до петите. Външността му може и да беше варварска, но в очите му грееше интелигентност. Отвърнах открито на погледа му, вместо да се свия пред толкова много груба мъжественост на показ.
Той смръщи вежди, после удари с тоягата си по палубата и заяви:
— Аз съм Кийхат. Цар Кийхат.
— За нас е чест, цар Кийхат — отвърнах аз, като се постарах да вложа в гласа си еднакво количество уважение и самочувствие. — Но трябва да простите невежеството ни, защото тук сме странници. Как се казва вашето царство?
— Това са островите Лонкин — каза той. Огледа галерата, после насочи поглед към другите кораби от флотилията ни. — Шаманът не ми каза, че имате толкова хубави кораби — отбеляза той и в очите му блесна алчност.
— Знаели сте, че идваме? — Нямаше начин да прикрия изненадата си.
— Знаех — мрачно отвърна той. — Всички знаехме.