Докато се опитвахме да намерим път между ужасните отломки, една от повредените ни галери получи пробойна в корпуса от остър дънер, закачил се току под повърхността на водата. Галерата започна да се пълни и прехвърлихме екипажа й на другите кораби, преди да е потънала. Това ни забави и канутата скъсиха опасно разстоянието. Отново ни обсипаха стрели. Една от галерите беше щурмувана. Уви, екипажът й извади двоен лош късмет — корабът им беше от повредените и не разполагаше с отряд от моите жени, които да отблъснат нападателите.
Чухме моряците да крещят за милост, но не можехме да спрем и да им помогнем, защото сами имахме проблеми с ордите на Кийхат и трескаво се мъчехме да излезем от капана.
Когато най-после се отскубнахме от преследвачите, извиках уморено на Стрикер. Казах му да прати сигнал на Чола Ий и на другите кораби. Говорех, а погледът ми все се връщаше към лодките на Кийхат, които пореха безотказно водите след нас. Друга група завиваше по фланга ни, в случай че отново свърнем на юг.
Имахме само един избор — да избягаме на запад в открито море, навътре в непознатото.
Цар Кийхат ни преследва толкова неотклонно, колкото ние бяхме преследвали властелина. Цяла седмица се движихме на запад с издути платна, когато имаше вятър, и с гребла колкото ни стигаха силите. Ала винаги когато приберяхме греблата за кратка почивка или за да попълним с риба топящите се запаси от храна, канутата скоро изникваха на хоризонта. Времето беше променливо, мяташе се от мъгливи затишия до внезапни силни ветрове и нито за миг не можехме да разчитаме, че платната ще ни отнесат достатъчно бързо и достатъчно далеч, за да се отърсим от преследвачите. Веднъж решихме, че най-сетне сме успели, след като два дни се движихме без почивка — кога тласкани от вятъра в платната, кога от мишците на гребците. Късно през втората нощ пуснахме котва в пълно безветрие, твърде изтощени, за да продължим, но и почти сигурни, че вече никой не ни гони. На следващата сутрин ни събудиха кръвожадни крясъците на диваците на Кийхат, чиято флотилия от лодки тъкмо се появяваше от гъстата мъгла. Измъкнахме се на косъм, но една от галерите се оказа в обсега на стрелите им и няколко души загинаха.
Накрая ми писна. Омръзнало ми беше да бягаме, омръзнали ми бяха свъсените погледи, с които ме стрелкаха моите гвардейки — обучението и традицията повеляваха да се бием, а не да отстъпваме, — писнало ми беше да се чувствам като дребна рибка, която трепери от страх. А и колкото повече се отдалечавахме от вулканичните рифове, толкова по-голям ставаше шансът да се изгубим безвъзвратно.
Свиках съвещание — моите офицери, Чола Ий с неговите и Гамелан. Открих дебата, като попитах магьосника как според него Кийхат успява да ни следва толкова дълго по петите без видима умора сред хората си.
— Работа на шамана ли е това? — попитах. — Направил им е заклинание, което да възстановява силите им?
Гамелан поклати глава.
— Не е магия. Заклинания от този вид изтощават силата на магьосника. Действат само докато магьосникът е свеж.
— Какво тогава?
— Подозирам, че е от млякото на онези кратунки, които открихме — отвърна Гамелан. — Ако си спомняш, дори малка глътка влива нови сили и в тялото, и в духа.
Наистина беше така. Поделили си бяхме съдържанието на всички кратунки от плаващото дърво. Неохотно, понеже исках да имам колкото се може по-малко общо с магията, бях повторила езиковото заклинание, така че и други да се сдобият със способността да разбират и говорят с хората, които можехме да срещнем из тези морета. И макар да се паднаха само по няколко глътки на човек, всички споделиха колко добре са се почувствали от течността… пък макар и леко опиянени също.
— Сигурен съм, че с достатъчно запаси от този чудодеен плод царят и хората му могат дълго да поддържат това убийственото темпо — продължи Гамелан. — Течността има и друг полезен ефект — залъгва глада, така че не се налага да товарят лодките си с друго освен с прясна вода. А с малко риболов в движение няма опасност да умрат от глад.
— Това е глупаво — изръмжа Полило. — Аз казвам да се бием. Едва ли са повече от няколко хиляди.
Корайс споделяше същото мнение, макар да го изказа по-спокойно и обосновано:
— Можем да му изиграем номера с мъглата — каза тя. — Нападаме от засада, избиваме колкото можем, после си плюем на петите. Няколко пъти така и Кийхат сам ще се откаже.
— Няма да стане — възрази Фокас. — Хората ми са твърде уморени.
— Мрън-мрън — изръмжа Полило.