— Най-малката грешка може да доведе до катастрофа — каза адмиралът. — Онези гольовци са твърде много.
— Дрън-дрън — гласеше отговорът на Полило.
Фокас и другите офицери на адмирала се ядосаха.
— На твое място бих си затварял устата — предупреди я Фокас.
Другите изръмжаха в израз на съгласие.
Полило се наведе напред и разтегли устни в широка хищна усмивка. После посочи устата си.
— Ами ето я. Затвори я, ако ти стиска.
Чу се мърморене, но никой не беше толкова глупав, че да я предизвика открито. Фокас се обърна и се престори, че рови из картите си.
Аз казах:
— Мисля, че идеята на легат Корайс не е лишена от смисъл. Стратегията на вълчата глутница срещу стадо глигани. Крием се в мъглата, стоварваме се отгоре им изневиделица, избиваме колкото можем и пак изчезваме в мъглата. Има и други номера: да се престорим, че един от корабите ни изостава например, изчакваме ги да се приближат, а после удряме и бягаме, удряме и бягаме, докато на Кийхат не му писне от толкова много смърт или не го отслабим дотолкова, че да го довършим с един последен удар.
Чола Ий поклати глава.
— Рискът е твърде голям. Хората ми ще откажат.
Вдигнах вежди.
— Нали си им адмирал? Кой командва — ти или страхът за кожите им?
Чола Ий сви рамене.
— Аз командвам, естествено. Но само до мига, в който загубя доверието им.
Гласът му беше толкова престорено смирен и мазен, че не повярвах и на една негова дума.
— Моите жени са готови да се бият — казах аз.
— Готови са, и още как — изсъска Полило. — Дайте ми вашите мъже за един ден и те също ще станат готови, гарантирам. Или ще се стегнат, или ще прокълнат и майчиното си мляко.
Вместо да се обиди, адмиралът въздъхна и се обърна към мен.
— Ако искате хората ми да се бият, ще трябва да ми предадете командването. Откровено казано, вече им писна да приемат заповеди от жена.
Значи такава била работата. Чола Ий ми играеше на протакане с цел изтощение, точно като цар Кийхат. И щеше да го прави, докато не отстъпя.
— Винят вас и жените ви за лошия ни късмет — продължи адмиралът. — И може да са прави, между другото. Всеки моряк знае, че жени нямат място на палубата. По някаква причина морските богове не обичат жените, а богините ревнуват от присъствието ви.
Гамелан се разсмя — подигравателен звук, който превърна думите на Чола Ий в глупашко бръщолевене. Едрият мъж почервеня и сви ръце в юмруци, но като се изключи това, успя да запази самообладание. Обърна се към мен с любезна усмивка.
— Отказвате да се биете, така ли да ви разбирам, адмирале? — попитах го. Време беше да си кажем истината в очите.
— Ни най-малко — отвърна той, но любезната му усмивка изчезна. — Само ви предупреждавам, че моите хора може и да не се подчинят на такава заповед, ако тя излезе от вас.
— А ако я дадете вие?
Чола Ий се усмихна.
— Тогава ще се бият.
Станах рязко от стола, с което сложих край на съвещанието, преди Полило да е изгубила окончателно власт над гнева си. Такова поне извинение си намерих. Признавам обаче, че и моят самоконтрол беше на път да изчезне в небитието.
— Ще говорим пак, нали? — попита Чола Ий, докато си тръгвахме. В гласа му се усещаше безпокойство.
— О, да — отговорих аз. — Пак ще говорим, адмирале. Не се и съмнявайте в това.
Метнах му най-хищната си усмивка и излязох.
Има една казармена игра, която младите гвардейки обичаха да играят по времето, когато и аз бях новобранка. Казваше се „Загубилата печели“ или „Куцла“. Куцла се играеше от две млади жени, и двете боси, като всяка разполагаше с по един остър нож за хвърляне. Застават на две крачки разстояние. Целта е да забиеш ножа си колкото се може по-близо до босите крака на съперничката си, без да я нараниш. Всяка има право на три опита. Всяко хвърляне трябва да е по-добро от предишното, в противен случай губиш играта. Играехме на пари, на дежурства, а веднъж и като начин да се разреши проблемът на един любовен триъгълник. Победителката в този последен случай изгуби част от големия пръст на единия си крак, което привлече вниманието на началниците ни към играта и й сложи край.
Ето в такава игра ме въвлече Чола Ий. Притисната бях от орда канута и адмиралът вярваше, че първа ще изгубя кураж и ще му предам командването. Залогът в тази игра беше животът на всички ни.
Редно е да призная, писарю, че когато онази вечер излязох от каютата му с най-гадната си и многозначителна усмивка, аз всъщност блъфирах. Но има още една подробност, която трябва да знаеш, и тя е, че никога не подвивам опашка, когато блъфирам. Работата е там, че аз бях една от участничките в онази последна игра на Куцла, за която ти разказах. Не е нужно да поглеждаш крадешком към краката ми. Всичките ми пръсти са си на мястото.