Та онзи ден се наядохме до насита, пихме вода от малък извор под един стар дъб и се излегнахме доволно под сянката му. Беше тих и горещ следобед. Цикади жужаха в гората, птички чирикаха и подскачаха насам-натам, бръмчеше самотна земна пчела. Въздухът тежеше от аромата на розмарин, риган и цъфнала мащерка.
Веран започна да разказва глупави историйки, които ме караха да се смея, а после взе да ме гъделичка и аз му отвърнах със същото. Кискахме се истерично като малки деца — търкаляхме се, пищяхме и се боричкахме.
А после детството свърши внезапно и преди да се усетя, полата ми беше вдигната, гащичките събути, краката разтворени, а Веран се пънеше отгоре ми. Дойдох на себе си и го блъснах силно назад. Веран стоеше на колене над мен, бричовете му бяха смъкнати и аз видях пениса му — не пишка на момченце, а мъжки орган, дебел и твърд, щръкнал като подвижен мост на крепост. От гледката ми се доповръща.
— Махай се! — казах аз.
Само че той легна отново върху мен, притисна ръцете ми към земята и замушка слепешката в опит да нацели верния път. Дърпах се и се борех трескаво, накрая успях да измъкна едната си ръка. Ударих го с всички сили, освободих и другата си ръка и тъкмо посягах да го избутам настрани, когато нещо ме удари силно по главата.
— Стига си се дърпала — извика той и видях, че стиска камък в юмрука си.
Вместо да го послушам обаче, аз изкрещях от гняв и болка. Дойдоха ми нови сили и успях някак да се надигна, той успя някак да ме фрасне с камъка и аз успях някак да го убия.
Да, писарю, убих братовчед си. И да, говоря ти за Веран Антеро и знам какво си мислиш, но те предупреждавам да си мълчиш като пукал и само да пишеш каквото ти казвам и точно както ти го казвам.
Допреди миг Веран клечеше отгоре ми и ме удряше с камъка, а сега аз стоях права, той лежеше неподвижно на земята с прекършен врат и мъртви очи, пълни с ужас и болка.
Стоях, изтръпнала до мозъка на костите си, с единствената мисъл, че току-що съм провалила невъзвратимо живота си. И че оттук насетне ме чакат само нещастия.
Женски глас прозвуча иззад гърба ми. Сладък, мелодичен глас, който ме накара да се обърна като да бях стрелка на компас, привлечена от Южните сирени, които задават всички посоки.
— Рейли — извика тя. — Рейлиии.
Стоеше под дъба досами извора. И беше красива, неземно красива, божествено красива. Косата й беше черна като нощта и се стелеше като вода по кожа с цвета на прясна сметана. Очите й бяха опушено черни, с ресници като ветрило на танцьорка и така поразителни, че в първия миг не забелязах голотата й, пленена от тях. Ала тя носеше голотата си като одежда, сякаш това беше естественото й състояние.
Повика ме с дълга изящна ръка.
— Ела при мен, Рейли.
И аз отидох. Имах чувството, че се нося бавно на педя над земята. Тя ме приласка в прегръдката си и аз заплаках от самосъжаление заради стореното, плаках за Веран и заради онова, което беше направил той. А после тя повдигна главата ми от меките си майчински гърди и се взря дълбоко в очите ми. Отвърнах на погледа й и се изгубих в гостоприемния мрак, който намерих там. Всичко друго изчезна от мислите ми.
— Обичам те, Рейли — каза тя.
Вместо да ме изненадат, думите й ми се сториха естествени, правилни. Знаех, че ме обича.
— Чаках те, Рейли — каза тя. И това също ми се стори правилно.
Хвана ме за ръка и ме поведе към мястото, където водата извираше изпод великанските корени на дъба. Нагазихме в малкия вир и една порта се отвори точно там, където извираше водата, минахме през нея и се озовахме в нейната градина, портата се захлопна след нас и ние се изправихме пред къща, построена от зелени горски клони.
— Сега това е твоят дом, Рейли — каза тя.
Така и стана. Живях там с Басана една година без един месец. Бяхме любовници. Басана каза, че била богинята на извора и че се влюбила в мен преди две години, когато Веран ме довел за пръв път тук. Не ми хрумна да се запитам защо. Младежите приемат такива неща сляпо — сякаш им се дължи. Освен с Отара може би — и дори и с нея само веднъж — никога по-късно не ме е спохождала такава страст, каквато Басана подпалваше в мен. Казвам това като жена със страстна натура, черта, която е характерна за всички от семейство Антеро. Това е и най-голямата ни слабост. Басана ме обгърна с любов — даваше ми подаръци, пееше ми песни, хранеше ме с деликатеси, хвалеше хубостта ми, ума ми, всичко. Забравих за дома и семейството си — забравих целия свят, от който произхождах. А после един ден се опитах да стана от посипаното с горски цветове легло, което Басана ми приготвяше всяка вечер, и открих, че не мога. Бях толкова слаба, че не можех да вдигна ръката си дори, нито да извикам за помощ. А когато Басана влезе в стаята, любовната й усмивка се беше превърнала в гладна озъбена гримаса.