— С това не мога да споря — казах аз. — Но каква лъжа да измисля, която да им върне надеждата? И ще ми повярват ли изобщо? Аз съм войник, а не фокусник.
Гамелан не каза нищо. Само потропа по палубата с тъпия си бастун.
Изпъшках.
— А не. Не си го и помисляй, магьоснико. Не можеш да ме превърнеш в нещо, което не съм. И не ми казвай, че вече съм доказала заложбите си. И хич не си хаби дядовския чар върху мен, с надеждата, че ще почна да повръщам черните си тайни по пода като препил войник на гуляй. Писна ми вече, разбра ли?
Летяща риба се стрелна над повърхността и цопна доста далеч от мястото, където се беше появила и където зърнах за миг тъмната сянка на преследвача й. Магьосникът ме попита какво става и аз му описах подвига на тази забележителна риба.
— М-да, ето едно същество, което се е възползвало добре от страха си — каза той. — Отгледало си е криле.
После се обърна и пое назад по палубата, като почукваше пред себе си с бастуна.
— Добре де — подвикнах след него. — Разбрах. И за да спреш да ме тормозиш, ще направя каквото искаш. Е, какъв номер трябва да извъртя този път?
Гамелан се обърна.
— Едно-две номерца няма да свършат работа, скъпа ми Рейли. Не можем да нахраним флотилията с една въдица. Този път ще трябва да опънеш цялата мрежа.
Именно в онзи ден започна истинското ми чиракуване в магията. Защото тогава за пръв път се научих да я приемам такава, каквато е в действителност — зрелищно развлечение и нищо повече. Едно ще ти кажа, писарю, и то е, че няма голяма разлика между най-великия жрец и най-долния измамник. Всичко е въпрос на дим и огледала, писарю. И не прави тази неодобрителна физиономия, ако обичаш. Самият Гамелан го призна охотно, както сам ще се увериш.
Старият магьосник беше намислил да спретнем зрелищна церемония, с толкова великолепие и вълнение, колкото аз, с ограничените си познания, можех да сътворя. Церемонията трябваше да се състои в точен момент — така, че да представим някой дребен късметец като истинско чудо.
Започнахме с ежедневни и вбесяващо досадни уроци по магия. Това беше и първото, което научих за магията — че иска яко бачкане. Второто беше, че макар да съм имала — според Гамелан — значителна вродена дарба, ми липсваше какъвто и да било вроден ентусиазъм. Боя се, че мърморенето ми нямаше мярка, дотолкова, че Полило и другите взеха да странят от мен с повод и без повод всеки път, когато се появях на палубата след поредния урок.
— Опитвам се да те науча на възможно най-много неща и възможно най-бързо — каза ми Гамелан един ден. — Налага се обаче да прескочим всички правила и наизустяване на заклинания, които са задължителни за нашите чираци. Може и да е за добро, защото след откритията на Дженъс Грейклок всички тези неща скоро ще бъдат признати за безнадеждно остарели в най-добрия случай, и за ненужни и дори вредни в най-лошия.
Седяхме в претъпканата му каюта и се занимавахме с дребните подробности покрай подготовката за планираната церемония. По настояване на Гамелан бях призовала кухненския му демон и му бях възложила да смесва прахчета, да шие магическо платно и да стрива малки огледалца според указанията: Гамелан ме накара да ги открия в една дебела стара книга с напукана черна корица, която беше топла на пипане, почти все едно е живо същество. Това, разбира се, не беше обикновена книга. Като я отвориш, по страниците й се плисваха шеметни цветове, букви и фрази, които не стояха на едно място както му е редът, а скачаха насам-натам и хукваха към следващата страница, когато обърнеш листа. Спираха се само ако назовеш онова, което ти трябва. Ако кажеш например „демон“, страниците започваха да се разлистват лудешката първо в едната посока, после в другата и от тях изскачаха малки зелени създанийца — държаха в ръчичките си нещо като миниатюрни огнени мъниста — и започваха да пищят, докато не им обърнеш внимание. „Виж тук как да влееш страст в любовника си, уважаема госпожо“ — пищи едното. Или: „Как да прокълнете враговете си, туй е нашата специалност, господарке“. И дори: „Гарантирано проникване с взлом, моля заповядайте“. Когато си избереш категория, съществото, на чиято стока си се спрял, започваше да се зъби тържествуващо на другите, после пропълзяваше на страницата, която ти е нужна, вдигаше нагоре огнените мъниста и пред очите ти по страницата хукваха букви като подлудени от светкавица мравки. А когато зеленото мъниче започваше да крещи заповеди, буквите-мравки се строяваха и разкриваха значението си. А кажеш ли им „говори“, сами се прочитаха на глас.