— Ти си си добре — казах на Гамелан. — Нали си жрец. Дори изглеждаш като жрец. Изпълнен с достойнство, белобрад, въплъщение на строгата мъдрост. Никой не би решил, че изглеждаш глупаво само защото хвърляш шепа миризливи стари кокаляци на палубата, а после клякаш до тях, зяпаш ги, мърмориш под нос и си сучеш брадата. Аз обаче изглеждам като… ами като мене си, мамка му! Не особено мъдра, без грам достойнство в излъчването, по тялото ми няма никакви косми, освен на едно място, а и там брадата е възкъса!
— Ако смяташ, че жените по принцип не притежават необходимото за един жрец излъчване и поведение — каза Гамелан, — то май ще е най-добре да се откажем от цялата тази история, докато е време.
— Не съм казала такова нещо!
— Аз пък точно това чух. И като се замисля, целият ни план май наистина е абсурден. Може пък женомразците да са прави. Може би на вашия пол наистина му липсва нужната сила на мисълта, а и да си призная… без брада ти наистина…
— Дай ми проклетите кости — изръмжах, грабнах ги от ръката му и ги хвърлих. — Само че е глупаво, да знаеш. Според онова, което ми разказа за Грейклок и неговите закони на магията, хвърлянето на кости е пълна глупост. Как може да се предскаже бъдещето, ако няма божествен план, към който да надникнем? Ако питаш мен, цялата тая дандания ми прилича на една голяма…
— Какво има, Рейли? — попита Гамелан.
— Костите — казах аз.
— Какво костите?
— Ами не знам… изглеждат добре. Не мога да обясня защо. Просто така ми се струва!
Описах му подредбата им и Гамелан се засмя.
— Права си! Чакат ни светли утра, приятелко. Светли утра, без съмнение.
Ето как станах гадателка по кости. От пълен невежа изведнъж станах мъдрец.
Час по-късно чух вахтения да вика, че е забелязал остров на хоризонта. Хората полудяха от вълнение. Островът беше доста скромен на вид, със скалисти брегове, тясна, покрита с камъчета плажна ивица и няколко уморени върха. Но в онзи момент всяка суша беше в състояние да породи надежда и мисли за дома. Бързо изпратихме разузнавателен отряд, който докладва, че островът не е населен, но предлага храна и вода. Слязохме на брега, като оставихме минимален екипаж на корабите.
Ентусиазмът ни, уви, беше краткотраен. Едва бяхме стъпили на брега, когато отгоре ни се спусна студена лепкава мъгла. Малкото дървета раждаха оскъдно количество горчиви ядки. Жилести птици ни подвикваха откъм билата с кресливи гласове като на рибен пазар. Водата ставаше за пиене, но вкусът й беше гаден. Извираше от няколко димящи вирчета около малък гейзер в подножието на едно от трътлестите възвишения. Гейзерът извираше на пресекулки и едва-едва — на височина стигаше най-много човешки ръст.
Стоях близо до гейзера в компанията на слепия си приятел и таях тъмни мисли за магията и хвърлянето на кости. Ако това беше предсказаният благоприятен обрат в късмета ни, значи за нищо не ставаше. Чух псувни откъм голяма група моряци, които бяха наобиколили едно от вирчетата и пълнеха съдове с вонливата вода. Не ги винях за псувните — просто изразяваха на глас собствените ми мисли, — но се напрегнах, когато видях Чола Ий и неколцина от офицерите му да стоят наблизо. Адмиралът внушаваше страх у подчинените си и обикновено никой не смееше да се оплаква в негово присъствие.
Един от моряците — едър тип с разплут нос — отпи вода от шепата си и веднага я изплю погнусено.
— Курвенска пикня — каза толкова високо, че само глухите не го чуха. — Вече ни карат да пием курвенска пикня, приятели. И не стига т’ва, ами искат да напълним и трюмовете си с нея, та да я пием и оттук нататък.
Друг от групичката, висок кльощав злодей с остра като кинжал брадичка, каза със също толкова силен глас:
— И се тъй ше е, докат’ оназ кучка раздава заповедите.
Обърна се и погледна право към мен, другите направиха същото. Чола Ий и офицерите му се отдалечиха спокойно, сякаш не беше станало нищо. Чух адмирала да се смее на нещо, казано от Фокас, а после се скриха зад една издадена скала. Сега всички моряци ме зяпаха враждебно и адски смело. Без да разменят и дума повече, посегнаха като един към ножовете на коланите си.