— И викате, че имало още таквиз по брега, капитане? — попита Разплутия нос. Този път в гласа му се прокрадва неохотно уважение.
— Това е втората, която намираме — излъгах аз. — Но със сигурност има още. Тъкмо обсъждах с лорд Гамелан къде да ги търсим.
И още щом го изрекох, увереността ми рязко отслабна. Как бих могла да изпълня даденото току-що обещание?
Доловил тревогата ми, Гамелан поглади брадата си с адски мъдра физиономия и каза:
— Дайте ми черупката, капитане.
Пъхнах я в ръката му и той започна да я обръща насам-натам под почтителните погледи на смълчалите се мъже. После ми я върна и каза:
— Сложете я на ухото си, капитан Антеро… и се вслушайте.
Прикрих объркването си и с мисълта, че точно в този момент една брада би ми била от полза, та поне да изглежда, че знам какво правя, сложих раковината до ухото си. Чух само познатите ми морски шумове, които всички сме чували още като деца.
— Не знаех, че черупките говорят — чух да казва с нещо като страхопочитание кльощавият приятел на Разплутия нос.
Адски ми се прииска да отвърна: „Същото важи и за мен, брато, и аз не знаех“.
А после си спомних един от първите уроци по заклинания на Гамелан.
— Не мога да те науча на всички заклинания за толкова кратко време — беше ми казал той. — Най-добрите изпълват много томове на много лавици. Вместо това ще те науча какво съветват младите магьосници — последователите на покойния Дженъс Грейклок. Те твърдят, че думите, с които се изрича заклинанието, не са важни. Че единственото им предназначение е да фокусират енергията ни. И трябва да призная, че твърденията им не са лишени от основание. На тази си преклонна възраст самият аз не бих могъл да се закълна, че думите, които изричам, до една са запаметени заклинания, а не стихчета, които са ми хрумнали от нуждата на мига. Истината е, че потрябват ли ми, те просто изникват в ума ми.
— Това не ми помага особено — отвърнах тогава. — На теб думите са ти професия, магьоснико. А на мен — не.
— Ако се вслушаш внимателно, Рейли — каза той, — нужните думи ще се появят сами.
— Да се вслушам? — попитах аз. — В кого?
— В себе си, приятелко. В себе си.
Така че сега държах раковината до ухото си и се вслушвах. Отпърво чувах само звуците на прибоя и бавния пулс на сърцето си. А после по гръбнака ми полазиха ледени тръпки, защото долових глас. Глас, който идваше отвътре. Думи се надигнаха като гореща пепел, аз отворих уста и ги оставих да се изсипят:
Вдигнах глава да видя докъде е стигнало слънцето и посочих.
— Там — казах. — Зад онези скали ще намерите малък плаж, а току отвъд него ще намерите дома на тези вкусни гадинки.
Мъжете се разкрещяха победоносно без грам съмнение в думите ми, грабнаха празните ведра и хукнаха в указаната посока. Двамата с Гамелан тръгнахме след тях. И наистина, отвъд скалите имаше малък плаж и приливен вир, гъмжащ от ракообразни. Накарах моряците да викнат и другите и скоро плажът почерня от гладни мъже и жени, които изгребваха морските дарове от водата, откъртваха ги от дъното, хвърляха мрежи, докато целият бряг не се покри с храна.
Някой се сети да събере изхвърлени от морето клони, да напали голям огън и да струпа отгоре му водорасли. Миди, раковини и дори няколко шепи раци се озоваха върху водораслите и апетитният дим, който скоро се издигна във въздуха, разведри тегобите на всички ни.
Гамелан се появи с бастуна си. Мислех, че ще ме поздрави за успешното заклинание. Вместо това той ме подръпна за ръкава и каза:
— Тази вечер, Рейли. Трябва да им говориш тази вечер. По-подходящ момент едва ли ще има.
И така същата онази вечер аз направих своя жречески дебют.
Заповядах екипажът и гвардейките да се съберат на мястото, където бях намерила раковината. Спряхме се на това място по идея на Гамелан, който смяташе, че създаваната от димящите вирчета и къркорещия гейзер атмосфера ще направи публиката ми по-податлива.
Сбралите се пред мен хора се въртяха умърлушено. Доброто настроение, породено от заклинанието с раковината, не бе траяло дълго. Намерената храна беше вкусна, но оскъдна — вече бяхме остъргали до дъно вира при малкия плаж. Нямаше с какво да попълним запасите си, освен със смрадливата вода. Чола Ий се беше противопоставил на идеята за церемонията с думите, че няма какво толкова да се празнува и че това само щяло да разгневи хората му. Но Гамелан бързо-бързо му дръпна юздите, като строго го попита наистина ли отказва да въздаде почит на боговете.