Покачих се на един голям камък до гейзера, така че всички да ме виждат. Гамелан стоеше до мен, за да ми дава кураж и напътствия при нужда. Набързо хвърлих заклинанието за усилване на гласа, което бях научила от магьосника, и започнах. Започнах с кратък и драматичен разказ за досегашните ни приключения, с ударение върху постигнатото. Говорих за победата ни над Ликантия и за свещената ни мисия да догоним избягалия властелин. Похвалих ги за героизма, проявен в морската битка, завършила с окончателното поражение на злокобния ни враг. Накрая се спрях и на великия дар, даден ни от боговете и позволил ни да оцелеем въпреки жестоката буря и гигантските вълни. Част от мъжете се ядосаха и се разкрещяха, че не било никаква благословия, а лош късмет. Лош късмет, за който съм била виновна аз, защото съм им навлякла проклятието на властелина.
— Как смеете да обиждате боговете с безумните си приказки! — викнах аз. Гласът ми отекна гръмовно сред скалите, толкова силно, че и самата аз се стреснах. — Живи сте, нали? Не е ли това достатъчна благословия? Били сме изгубени, казвате. Да, но това е временно. На всички нас бе даден шанс, какъвто малцина получават, шанс, даден ни от могъщия закрилник на търсещите — Те-Дейт! Смеете ли да поставите под съмнение делата на нашия Бог?
Страх от богохулство затвори устите им.
— Никой в цялата ни история не е плавал в тези води — продължих аз. — Предците ни и ние самите винаги сме се питали какви ли тайнства и богатства се крият отвъд западните граници на познатия ни свят. Всички вие знаете, че моят брат, Амалрик Антеро, и могъщият и мъдър Дженъс Грейклок разкриха мистериите на Изтока, като откриха митичното Далечно царство. Оттогава мнозина ронят сълзи, че вече нямало какво да се открива. Е, ето че вие имате шанс. Шанс и възможност, каквито се случват веднъж на сто поколения. Онова, което научим тук, ще отнесем у дома. Имената ни ще бъдат издялани върху Камъка на великите, за да ги видят всички и да се дивят на подвига ни. Е, ще има и такива, които ще плачат, приятели мои. Ще ронят горчиви сълзи от завист, че не са били тук да споделят великото ни приключение!
Видях усмивки и чух развълнувано мърморене за пръв път откакто ни беше налегнало унинието. И сега, когато ги бях хванала на въдицата, както би се изразил Гамелан, беше време да ги вкарам в кепа.
Призовах на помощ Те-Дейт и Маранония и подхванах представлението, което бяхме планирали с магьосника. Хвърлих на земята малка кесийка и така предизвиках силна експлозия. Публиката ми ахна в почуда, когато цветни валма дим изпълниха въздуха. Хвърлих малки огледалца в дима и те изригнаха нагоре, пръснаха се на повече парченца, отколкото звезди има в нощното небе. Нова експлозия — и парченцата се пръснаха на още по-малки частици и заваляха бавно надолу, святкаха с цветовете на дъгата, а докоснеха ли се до нещо, се превръщаха в капчици, излъчващи нежно ухание. После изпълних номера с панделките и този път всичко мина добре, без тромаво кълчене на пръсти и евтини шнурчета. Червени, зелени и златни панделки се изстреляха от ръцете ми, разтеглиха се в прозирни воали, които уловиха бриза и литнаха около нас като вълшебни хвърчила.
С Гамелан бяхме решили следващият номер да е експлозия по-силна и от първата, която да вдигне към небето огромна колона червен дим. А после щях да призова боговете да благословят пътешествието ни и да бдят над съдбата ни до самия успешен и плодоносен край. Извадих кесийката със съставки, които бях смесила според указанията на Гамелан. Беше по-голяма от първата, за да осигури по-зрелищно представление. Ала нещо ме спря миг преди да я ударя в земята. Усетих на рамото си призрачна ръка, която ме подканяше да се обърна. Погледът ми попадна на бълбукащия гейзер и аз чух глас да шепне в ухото ми, да ме напътства. Без да мисля повече, хвърлих кесийката в димящия вир.
Вместо да последва експлозия, прозвуча рог, по-мощен и от най-силния тромпет. Гейзерът се изстреля нагоре, удвои височината си и започна да се върти като пустинен дервиш. Истинска вихрушка от ярки цветове. Рогът се сдоби с компания — барабани, струнни инструменти и гайди сляха гласовете си в прекрасна мелодия. Вирчетата около гейзера също изригнаха и се завъртяха в лудешки танц в ритъма на призрачната музика.
А после изведнъж утихнаха и се загладиха в сини езерца. Погледнах гейзера и видях, че той е придобил същия кристален нюанс и отразява образите ни като голямо дворцово огледало. Музиката спря. Дори гейзерът замлъкна сякаш от страх да не наруши съвършената тишина.