Глас набра сила в мен. И се кълна в духа на собствената си майка, че този глас нямаше нищо общо с мен, нито с никакви магически номера. Думите гърмяха от устата ми, а аз ги слушах, все едно ги изричаше някой друг:
— О, велики Те-Дейт. Закрилнико на пътешествениците. Господарю на непрекосените хоризонти и неразбулените мистерии. Дай ни благословията си. Накъде да отплаваме, Господарю? В коя посока лежи съдбата ни?
Завихреният гейзер се втвърди и на огледалната му повърхност се яви видение. Корабите ни, плаващи по гладко море. Начело плаваше моят кораб и знамето на Маранония се вееше. И плавахме на запад, по петите на залязващото слънце.
Видението изчезна и гейзерът се срина в съскащ вир.
Обърнах се отново към публиката си, преливах от радост. Заговорих, но този път думите си бяха мои:
— Ето го нашия отговор, приятели. Те-Дейт посочи пътя ни към дома. Потегляме на запад! И слава на Те-Дейт, вече не сме изгубени!
Радостни викове отекнаха по скалистия бряг. Някои се смееха и се тупаха по гърбовете. Други бяха толкова развълнувани, че плачеха. А моите жени, усетили правдивостта на мига, викаха по-силно от всички.
Колкото до мен, коленете ми изведнъж се подгънаха под тежестта на огромна умора. Сринах се върху камъка и всичко потъна в мрак.
Когато се събудих, бях на борда на кораба, който се носеше с пълна скорост под напора на силен вятър. Лежах в малката каюта на Гамелан, а той прокарваше по челото ми кърпа, наръсена с уханна целителна пудра.
Усмихна се, когато усети, че очите ми се отварят.
— А, ето че се върна сред нас, приятелко моя — каза той. — Как се чувстваш?
Понечих да се изправя, но крайниците ми бяха толкова слаби, че бързо се отказах.
— Като пребито псе — отвърнах. — Но това можеше да се очаква, нали? Понеже съм новак в заклинанията и така нататък. Още няколко часа почивка и пак ще съм на крака.
— Дано — изкиска се магьосникът. — Вече спа близо седмица.
Шашната, аз седнах с пъшкане в леглото.
— Седмица? Защо си ме оставил да спя толкова време? Имам работа бе, човек! Трябва да планирам… Обучението на новобран…
Само че Гамелан продължаваше да се киска и това бързо пресече бръщолевенето ми.
— Днешните жреци просто не са като едно време — каза той. — Че то, когато аз бях млад, чираците трябваше да измолват по една благословия преди закуска и да изцелят петдесет болни, преди камбаната да удари за молитвата в десет.
— Що не си го завреш отзад заедно с маншон от прилепска кожа, магьоснико — изръмжах аз.
Гамелан стана сериозен.
— Трябва да призная, че доста ме уплаши с твоето импровизирано гадателство, Рейли. Призоваването на оракули може да бъде опасно, особено за невежи начинаещи като теб.
Свих рамене.
— Ама се получи, нали? Боговете бяха така добри да ни посочат пътя към къщи. За да намерим Ориса, трябва да плаваме на запад.
Гамелан поклати глава и каза:
— Не непременно.
— Виж какво! — викнах разпалено. — Видението съвсем ясно показа, че плаваме на запад.
— Е, аз по очевидни причини не можах да видя призованото от теб видение — отвърна Гамелан. — Но макар да съм сляп, слухът ми си е съвсем в ред. И съвсем ясно те чух да питаш в коя посока лежи съдбата ни. Не спомена и дума за Ориса и как да я намерим. В интерес на истината, дори аз не знам за заклинание, което да ни покаже пътя назад. Ако имаше такова, отдавна да съм те научил как да измагьосаш някоя и друга карта.
Попитах с отпаднал гласец:
— Значи пътят към дома не е на запад?
— Кой знае? Възможно е съдбата и желанията ни да съвпадат. Може би като плаваме на запад — което, най-общо казано, е в противоположната посока на Ориса, — ще срещнем някой, който знае пътя. Или пък ще попаднем на бързо течение, което да ни отнесе към дома.
— Значи нищо не съм постигнала — казах аз, обзета от дълбоко отчаяние и чувство за провал.
— О, това изобщо не е вярно — горещо възрази Гамелан. — Другите допуснаха същата грешка като теб. Или най-малкото повярваха на начина, по който ти интерпретира видението. Всички са убедени, че това е верният път. Едва те бяхме пренесли в каютата ми, когато твоите легатки се събраха с Чола Ий и офицерите му и решиха веднага да потеглим на запад.