Скочих като ужилена от леглото. Явно ме бяха съблекли, защото в момента носех само намръщеното си изражение.
— Къде са ми дрехите? — викнах. — Трябва веднага да спра флотилията! Явно плаваме в грешната посока!
Гамелан ме стисна за ръката, дръпна ме да седна и изсъска:
— Не ставай глупачка! Ти постигна много повече, отколкото бяхме планирали. Хората са изпълнени с увереност, която доскоро беше крайно дефицитна стока. Ти вля сила в телата и надежда в сърцата им, Рейли.
— Но всичко е лъжа! — викнах.
— Да, но го знаем само ти и аз — отговори магьосникът. — А накрая може дори да се окаже, че не е лъжа. Само боговете знаят къде ще ни отведе този път. Като нищо може да завърши благополучно. Едно знам със сигурност — ако им кажеш истината, ще те намразят. Ще стане по-лошо и отпреди. А ако се стигне дотам, ще изгубим и последния си шанс да открием пътя към дома.
Отпуснах се безсилно на леглото и придърпах одеялото около себе си, защото изведнъж ми стана много студено.
— И какво да правя сега? — простенах.
— Нищо — отвърна Гамелан. — Просто гледай да се усмихваш и ако някой те попита, излъжи отново. Продължавай да лъжеш. И ако съдбата ни се усмихне, лъжата ти току-виж се превърнала в истина.
На следващия ден се чувствах достатъчно добре, за да стана от леглото. Всички ме посрещнаха с такъв небивал ентусиазъм — умилкваха ми се, предлагаха ми най-хубавото от храната и хукваха да изпълнят на секундата и най-дребната ми молба, — че скоро се почувствах последната мерзавка на света. Въпреки това следвах съвета на Гамелан, усмихвах се и приемах с демонстративна скромност подновения си статут на героиня и всеобща любимка. А когато възникнеше необходимост, наливах масло в лъжата, която бях създала на мрачното островче с гейзера.
С времето стана по-лесно, защото късметът ни, изглежда, наистина се беше обърнал към добро. Дните бяха слънчеви, ветровете — като по поръчка. Малката ни флотилия се носеше по вълните, подгонила слънцето, а то ни даряваше с най-великолепните залези, които бяхме виждали. Рибата в морето беше повече, отколкото можехме да изядем. А в деня, когато станах от леглото, наближихме остров, обитаван от огромни птици — на височина колкото половин Полило, — които не само бяха безкрили, а и толкова глупави, че безропотно се оставяха да ги приближиш и да ги млатнеш с тояга. Бутчетата им бяха огромни, а бялото месо от гърдите им — по-вкусно и от най-крехкото пилешко, което бях опитвала. Благодарение на тях попълнихме запасите си от месо — и пушено, и консервирано в саламура. На същия остров намерихме и прясна вода с чудесен вкус и без никакви примеси. Изляхме сернистата течност, която бяхме натоварили от острова с гейзера, измихме щателно бъчвите и ги напълнихме догоре.
Късметът ни спохождаше така неотклонно през онези дни, че скоро се превърна в норма — в нещо, което приемахме за дадено, за дължимо. Май детинското поведение е в сърцевината на човешката природа. Поканете ни на най-изискания банкет и ние ще се дивим от все сърце, ще черпим почти сексуална наслада от стотиците вкусове. Ала ако повторите същото на следващия ден и на по-следващия, скоро около масата ще се чуе недоволно мрънкане: „Какво е това? Език от колибри в мед… пак ли?“ Същото стана и с моите спътници. За такъв вятър можеше да си мечтае всеки моряк, но капитан Стрикер се оплакваше, че не можел да закърпи платната, защото вятърът не стихвал и за миг. Дубан мрънкаше, че подопечните му гребци започвали да се размекват от бездействие. Квартирмайсторите изпаднаха в паника, защото популацията на мишките се увеличавала покрай големите количества прясна храна в трюмовете; Исмет се притесняваше, че невижданият ентусиазъм, с който тренирали гвардейките, можел да ги пресили; а офицерите ми не можеха да прогонят мисълта, че нещо не е наред, защото не било възможно да цари чак толкова висок боен дух.
Аз обаче не станах жертва на тази слабост — не защото превъзхождах с нещо сестрите и братята си, а защото знаех, че всичко това почива на фалшива основа.
А после ветровете си отидоха… а с тях и късметът ни.
11
Демонът и неговата фаворитка
В деня, когато късметът ни напусна, се събудих малко след зазоряване с ужасно главоболие. Беше горещо за толкова ранен час и не ми стигаше дъх. Въздухът беше гъст като сироп. Миришеше на нещо влажно и вехто, на неща, отдавна умрели или умиращи бавно. Чух, че свалят платната. Дубан ругаеше гребците си, защото твърде бавно сядали по местата си. А после барабанът подхвана ритъма си, увеличаваше нетърпимо натиска върху пулсиращите ми слепоочия, и галерата се разклати, преди бавно да поеме напред. Движеше се трудно, сякаш водата се беше превърнала в кал; стори ми се, че чувам някакви неща да стържат по корпуса. Станах с пъшкане и се облякох. На път към палубата чух жален стон откъм хамака на Полило — явно не бях единствената страдалка, която не намира сили да посрещне утрото.