На палубата заварих странна сцена. Светлината беше мъждива и жълтеникава, светлина, в която детайлите се губят; дори сенките ни изглеждаха раздути и с неясни очертания. Макар барабанният ритъм да беше много по-бавен от обичайното, гребците пъшкаха по пейките и при всяко загребване почти се изправяха на крака, за да преодолеят съпротивлението на водата. Въпреки усилията им обаче корабът буквално пълзеше.
Проблемът се виждаше с просто око. Галерата ни, а и цялата флотилия, беше заседнала в огромно поле от водорасли. Покрай корпусите на другите кораби се виждаха увиснали на въжета мъже, които сечаха с брадви дебелите лепливи стъбла, хванали в капан галерите им. Капитан Стрикер тъкмо организираше подобна група и на нашия кораб. Приближих се и го попитах какво става.
— Не съм аз виновен — изръмжа той. Изненадах се, защото не си бях и помислила да стоваря вината някому. — Рекох аз снощи, че ще има буря, и Клисара рече същото, ама слуша ли адмиралът таквиз кат’ нас? Мен, дет’ толкоз години съм прекарал в морето, та мож’ ме натика във варел със саламура вместо сол? Че то аз бях шкипер кога тъпият Фокас не е бил още мокро петно по пишката на баща си, ше ме извинявате за израза, кап’тан Антеро. Само че той, адмиралът, слуша само онуй невежо синче на ликантийска курветина. Рекох му аз, че трябва да пуснем котва и да изчакаме бурята да отмине, ама кой да ме слуша!
Бурята ме беше събудила през нощта, но не останах с впечатлението да е особено свирепа. Даже ми подейства приспивно и отново се унесох под песента на дъжда и бурното море, което люлееше кораба в прегръдките си. Като слушах сега негодуванието на Стрикер, си спомних началото на пътешествието ни, когато и аз, и гвардейките ми повръщахме през борда и при най-слабото морско вълнение. Напуши ме смях, който прикрих с кашлица, а после лепнах съчувствена физиономия на лицето си.
— Значи бурята е била опасна, така ли? — попитах.
— И последният глупак можеше да го види — каза Стрикер. — Скоростта на вятъра не беше кой знае к’ва, ама немаше ник’ва видимост. Дъждът се лееше по-изобилно и от ругатните на най-дъртата ми жена, кога закъснеех от кръчмата. А по-черна нощ не бях виждал, откак грабехме покрай Пиперения бряг преди сто години. Страх ме беше, че корабите ше се разделят или ше налетим на некой риф в тъмното. Най-добре беше, и така сигнализирах на адмирала, да изчакаме и на сутринта да решим к’во да правим. Ама оня Фокас се вика да бързаме и адмиралът го слуша. За къде бързаме, т’ва питам аз? Дори не знаем къде отиваме, нали така? Е, поне останахме в група, ама трябваше да ги заплаша с бунт, иначе и фенерите нямаше да окачат през бордовете, та да се виждаме. А после вятърът взе, че спря по-бързо и от курва, дет’ си прибира циците, кат’ види, че ти е празна кесията. И оттогаз не е подухнал ни веднъж. То т’ва не е толкоз лошо само по себе си. Лошото е, че се набутахме в ей тая супа.
И махна към полето от водорасли, толкова плътно, че на места водата изобщо не се виждаше, макар безспорно да беше там, защото къдреше зелената покривка с вълните си.
— Нивгаж не съм виждал такова нещо — каза Стрикер. — Толкоз голямо и толкоз гъсто! Само съм чувал да разправят. Чувал съм истории, от които да ти се дръпне лайното!
— Не се и съмнявам, капитан Стрикер — казах аз. — Надявам се обаче, че ще си мълчите за тези истории, докато не се измъкнем от тази „супа“. Няма смисъл да плашим излишно хората.
— Ако изобщо се измъкнем — мрачно отбеляза той.
Не обърнах внимание на песимистичната му прогноза. Сметнах, че просто се опитва да внесе допълнителен драматизъм в негодуванието си от несправедливото отношение на Чола Ий към разумния му съвет.
— Ше се опра’им — каза той по-спокойно и както ми се стори, по-откровено. — Да духне веднъж вятърът и за нула време ше се измъкнеме от тая миризлива супа.
Само че вятърът така и не духваше. Въздухът не помръдна нито в онзи ден, нито на следващия, нито през многото, които ги последваха. И беше горещо! В името на боговете, които отново ни обърнаха гръб, наистина беше горещо. Затисналата ни жълтеникава мъгла само усилваше горещината, все едно къкрехме на дъното на тенджера с извряла супа. На всичкото отгоре примката от водорасли около нас се затегна. По едно време зърнахме проход, който да ни изведе от тресавището, пробихме си някак път дотам и галерите поеха в колона по него. Ала вместо да ни изведе в чисти води, този канал ни натресе в лабиринт от слепи канали и теснини, които завиваха сами в себе си, и други, които водеха все по-навътре в заблатените територии. Нямахме друг избор, освен да се движим, защото изсечените с толкова труд проходи се затваряха буквално минути след като галерите се придвижеха напред.