Всеки ден хвърлях костите, но те не ми казваха нищо утешително. Колкото и да се стараех, както и да ги хвърлях, те неизменно се подреждаха по един и същи начин. И тази подредба, както ме беше научил Гамелан, показваше, че близкото бъдеще не вещае промяна. И докато екипажите лееха пот в ужасната жега и придвижваха педя по педя корабите през това морско тресавище, двамата с Гамелан изпробвахме всички заклинания за вдигане на вятър, които знаеше старият магьосник.
Извадихме магическите мехове за вятър, които бяха натоварени на корабите с именно тази цел. Лично Гамелан и помощниците му ги бяха създали, преди да напуснем Ликантия. Бяха с най-добро качество, гарантирано с щедри количества жречески талант, който, уви, отиде на вятъра. Смешно, нали? Отиде на вятъра, без да породи вятър, защото всеки път, когато изпълнявах ритуала, изричах необходимите думи и отварях меховете, от тях излизаше само нагорещен вонлив газ. Това тревожеше Гамелан — той казваше, че само заклинание за безветрие може да обясни провала на меховете.
Колкото по-навътре навлизахме в безкрайното поле от водорасли, толкова повече се променяше то. В началото беше раздвижвана от невидимите вълни равнина, но след като поехме по каналите, морската растителност започна да се трупа на все по-високи купчини, които на места оформяха брегове с височина колкото половин корабна мачта. И тези купчини приемаха най-разнообразни и чудати форми. Някои приличаха на кули, стърчащи от месест замък в кафеникави окраски. Други напомняха хора или животни. Минахме покрай една, която беше досущ като женски торс, израснал от задницата на кобила. Същата тази кобила беше яхната от млада жена с вирнати гърди и развети къдрици, сякаш двете с коня препускаха в галоп. Споделих впечатлението си с Полило, но тя каза, че ми се привиждат разни неща, защото отдавна съм била без любовница. Засмях се, но тайничко се притесних, че може и да е права.
Седмица след като попаднахме в хватката на водораслите поехме по канал с по-бързо течение. И тук корабите пъплеха, но дори и това незначително раздвижване беше като балсам за душата. Радостта ни, уви, беше краткотрайна. Прекрати я не друг, а Сант — старият ми познайник, когото за себе си продължавах да наричам Разплутия нос. Разговарях спокойно със Стрикер, а после Сант изведнъж се развика и ние хукнахме напред. Разбутахме група моряци, за да стигнем до носа, където Разплутия нос стоеше и ломотеше ококорен.
— Какво има бе, човек? — викна му Стрикер.
Но Сант беше изпаднал в истерия и изобщо не го чу.
— Прости ми, Те-Дейт, простете ми, богове — нададе оглушителен вой морякът. — Цял живот съм бил грешник, но никой не заслужава такваз смърт!
Стрикер го стисна за фланелката и го разтърси.
— Я ела на себе си бе, глупак смотан — кресна в лицето му. — Не си умрял! И като те гледам, няма да умреш скоро.
Сант се освести колкото да посочи с пръст вдясно от себе си и извика:
— Виж, капитане! Виж!
Погледнахме. Видях нещо сивкавобяло да стърчи от гората водорасли. Разбрах какво е и изтръпнах, после чух Стрикер да си поема шумно дъх.
— Те-Дейт да ни е на помощ, сега вече я втасахме — промълви прегракнало той.
Сиво-бялото нещо бяха оглозганите кости на човешки скелет. Малък рак изскочи от едната очна дупка, размаха щипките си и се втурна обратно във вътрешността на черепа. Вгледах се и различих гниещите дрипи на нещастника. Встрани от скелета видях нещо, което ми заприлича на колче за пристягане на въжета.
— Бедният кучи син — измърмори Стрикер, вперил поглед в оглозгания моряк. После се обърна към Сант и другите и изръмжа: — Хващайте се на работа, момчета. Нищо интересно няма тука, освен онуй, дет’ се вижда с просто око кат’ превтасалия пудинг, дет’ служи на Сант вместо нос. — Посочи скелета. — Ето какво става, кат’ не слушаш заповедите на капитана си. Корабът му е отплавал без него, а той е останал да нахрани раците.