Руга ги още известно време, колкото да ги извади от вцепенението, и те се върнаха към задълженията си — макар че току поглеждаха нервно през рамо.
— Добре се справи — похвалих го.
Стрикер поклати глава.
— Лъжливо копеле съм си аз и те много добре го знаят. Ако не бяха ония заклинания, дет’ ги спретна на острова, не знам к’во щяхме да правим. — Той потръпна. — Боговете са с нас, т’ва е ясно. Сички го видяхме. Ама и нищо не ни спестяват, капитан Антеро. Съвсем нищо.
Тръгна си, за да наглежда отблизо моряците, и аз останах сама на носа, ако не се броеше глождещото ме чувство за вина и съзнанието, че видението ми не сочи онова, на което се надяваха другите, и на практика не гарантира нищо. Бъдещето ни може и да лежеше на запад, но само боговете знаеха какво вещае… и кога. От гледната точка на настоящето, бъдещето ни можеше да свършва и във вид на храна за низшите форми на живот, които припкаха насам-натам из зелено-кафявия ни затвор, също като моряка, чиито кости току-що бяхме видели. Тъкмо се канех да потърся Гамелан за съвет, когато крехкото затишие беше прекъснато отново. Чу се вик от вахтения на наблюдателния пост. Нямаше нужда да ми казват какво е видял, защото в същия миг го видях и сама.
И двата бряга представляваха неизбродна костница. Безброй скелети — човешки и животински — бяха затънали в гъстата супа. Някои бяха цели и още носеха останки от дрехи, други бяха разкъсани на парчета, а големите им кости — пречупени, сякаш мършояди са се опитвали да стигнат до костния мозък. Моряците реагираха различно — някои се разкрещяха, други хукнаха да повръщат през борда, трети стояха пребледнели и мълвяха молитви за спасение. И докато тази страховита гледка се запечатваше в главите ни с обещание за бъдещи кошмари, каналът зави и се разшири в малка лагуна, където ни чакаше още по-голям ужас.
Прогнили черупки на кораби, древни, стари и по-нови, се простираха пред нас. Някои бяха уловени при самия ръб на лагуната, други стърчаха сред полюляващото се тресавище докъдето поглед стига. Някои бяха със съвременна конструкция, но други очевидно — дори за моето необучено око — бяха на стотици години. Сякаш се бяхме озовали в гробницата на всички кораби, изгубили се без следа от началото на времето.
Приклекнах, водена от неясен импулс, и добре че го направих, защото в същия миг над мен прелетя сянка. Чух вик на изненада и болка зад гърба си. Метнах се по корем на палубата, после се превъртях и скочих, измъкнах в движение меча си и приклекнах отново, за да избегна поредния снаряд — същия като онзи, който беше ударил моряка зад мен. Пискливи бойни викове изпълниха въздуха и тежки предмети заудряха по палубата. Плъзнах трескаво поглед и видях кльощави голи фигури да се засилват към нас откъм бреговете на лагуната, увиснали на въжета от сплетени водорасли. Размахваха оръжия от всякакъв вид. Ръждясало копие полетя към мен. Отбих го и посякох нападателя, после изревах на гвардейките си да заемат позиция за отбрана.
По палубата ни плъзнаха дребни кафяви фигурки с болезнено тънки и крехки на вид крайници. Ала размера си създанията компенсираха със свирепост и изненада. Моряците отстъпиха при първата вълна и мнозина получиха рани, но когато моите гвардейки се хвърлиха в боя, дойдоха на себе си и започнаха да налагат нападателите с всичко, което им попадне подръка. Видях Корайс и Гераса — най-добрата лъкометка сред гвардейките — да обстрелват нападателите, прикрити от размахващата брадвата си Полило. Три от съществата се втурнаха към мен. Изтеглих ножа с лявата си ръка и опрях гръб в мачтата миг преди да ме връхлетят. Онзи отляво замахна с тризъбец. Отсякох го при дръжката с меча, после се приведох мълниеносно напред и забих ножа си в гърдите на съществото, което се свлече на палубата. Ножът беше заседнал между ребрата му и не успях да го изтегля. Зарязах го и се извъртях, и замахнах с меча към второто същество и брадвата му. Острието го посече дълбоко и почти го сряза на две, от раната плисна кръв и ме заслепи. Дърпах трескаво да освободя меча си, когато усетих, че третият връхлита отгоре ми. Паднах на колене и той се спъна в мен. Преди да се е изправил, най-после изтеглих меча си и замахнах слепешката да го посека. Беше си чист късмет — за мен поне, — защото острието се вряза в гърба му, докато съществото се преобръщаше в опит да избегне удара. То изпищя и преди да съм изтрила кръвта от очите си, вече хъхреше предсмъртно.
Някъде прозвуча рог и докато успея да се изправя, враговете ни вече се изтегляха. Ала много от тях отнасяха кървава плячка — ръце, крака и големи парчета месо, отсечени от телата на мъртвите ни другари. И отстъплението им не беше паническо, а организирано, с отряди за бързо реагиране, които защитаваха онези с месото.