Изложих им плана си. В началото срещнах неохота, но постепенно стигнахме до съгласие — щяхме да атакуваме през нощта.
Избрах осем от най-добрите си гвардейки, сред които Полило, Исмет и Джасена — бърза и издръжлива спринтьорка. Оставих Корайс начело на останалите и й заръчах да разстави стрелци, които да чакат завръщането ни, като изрично наредих Гераса да е сред тях.
Сведохме облеклото си до най-необходимото от гледна точка на скромността, потъмнихме кожата си — с изключение на Исмет, която си беше черна и без това, — намазахме с пепел и оръжията си. Гамелан ми помогна да измагьосам подобна на катран субстанция, с която намазахме босите си стъпала, и когато се прехвърлихме от кораба върху оплетените морски лиани, теренът под краката ни се усещаше хлъзгав, но и достатъчно стабилен. Трябваше да се съобразяваме със светлината на почти пълната месечина, но за щастие над охлаждащата се растителност тегнеше мъгла, която прикриваше отчасти придвижването ни. Джасена тръгна напред. Аз вървях зад нея, следвана от Исмет, а Полило имаше за задача да пази колоната ни отзад.
Знаех, че ако мисията ни се увенчае с успех, пътят назад ще е надбягване със смъртта. За да ни помогне, Гамелан ме накара да забъркам специално масло, което Полило носеше в една кожена паласка и което ръсеше на капчици по лианите. Течността беше прозрачна и Полило се нацупи, защото задачата й изглеждаше безсмислена, но аз я уверих, че когато му дойде времето, капчиците ще оправдаят предназначението си. Бях наредила и да окачат десетки огнени мъниста по мачтата на кораба ни, така че лесно да открием пътя назад. Колкото до целта на цялото това занятие — чудовищния кораб, — до него щяхме да стигнем лесно. Още по залез-слънце високата централна кула беше грейнала като морски фар. Странна шумна музика се лееше на вълни откъм кораба, прекъсвана от диви, смразяващи кръвта крясъци. Нещо като пир в чест на победата, решихме ние. Или пък кльощавите ни приятелчета събираха ентусиазъм за повторна атака на сутринта. Така или иначе, бях твърдо решена да им разваля празненството.
Отне ни известно време, докато свикнем с придвижването по необичайния терен. Цялата тази маса водорасли беше в постоянно движение заради вълните отдолу. На местата с по-рядка растителност морската вода изригваше без предупреждение и ние с мъка запазвахме равновесие. Не стига това, а трябваше да внимаваме и за пролуки между лианите, иначе рискувахме краката ни да пропаднат и да се пльоснем по лице в гадната кафеникавозелена каша. Другаде пък пролуките бяха толкова големи или растителността толкова слаба, че можеше цялата да пропаднеш в морските дълбини. Самата мен ме измъкнаха веднъж след такова пропадане, а по-тежката Полило се наложи да измъкваме три пъти. Усещането не беше от приятните, това мога да кажа. Водата беше топла и мазна, освен това гъмжеше от дребни пълзящи гадинки, които за нула време забиха острите си щипки и зъбки в мен. Дупката, в която пропаднах, беше не толкова вир, колкото водно гнездо, задръстено от бодливи лиани, които раздраха кожата ми. Когато пропаднах и водата се затвори над главата ми, изпитах паническото усещане, че нещо ме наблюдава. А когато главата ми отново излезе на повърхността, бях абсолютно сигурна, че онова нещо се промъква към мен. Само с крайно усилие на волята успях да запазя самообладание, докато другарките ми ме измъкнат. Лежах задъхана до припадък и събирах сили да стана, когато на повърхността изплуваха мехурчета, пръснаха се и изпълниха въздуха с миризма на леш. Потръпнах и едва не повърнах заради пристъп на развихрило се въображение, което побърза да обрисува няколко крайно неприятни източника на мехурчетата и вонята. Споменът за онази гадна дупка спохожда кошмарите ми и до днес. През цялото време имах смразяващото усещане, че съм на път да се превърна в нечия вечеря, и не само това, а че преди да стана годна за ядене, ще премина през серия от разнообразни и немислими унижения. И когато Полило започна да пропада в подобни дупки, се хвърлях трескаво да я измъквам заедно с другарките си, макар стомахът ми да се обръщаше наопаки при мисълта за онова, което едрата гвардейка изпитва в момента.
Накрая стигнахме до извода, че най-лесният начин за придвижване е да се доверим на инстинкта си и да тичаме презглава. Пъргавата Джасена водеше колоната ни, а ние тичахме след нея по лианите, стигнехме ли хребет на вълнуващия се под краката ни терен спирахме за миг, после скачахме напред и продължавахме да тичаме, докато ни застигнеше следващата вълна. Отне ни повече от час, докато усвоим този начин на придвижване, и за това време изминахме нищожно разстояние. Но след като изоставихме бавното и предпазливо пълзене напред, само за петнайсетина минути наближихме целта си.