Легнахме по корем и запълзяхме предпазливо към зейналия отвор в корпуса на чудовищния кораб. Джасена сигнализира, че не вижда стражи, но това не успокои страховете ми. Преди да тръгнем, Гамелан ме беше предупредил, че капаните могат да приемат много повече форми от тези, които природата и грозната страна на човешката изобретателност могат да измислят. Дадох знак за спиране и пролазих напред към Джасена. Обясних й мълчаливо да остане на мястото си и продължих да пълзя напред, съвсем бавно, а после спрях и напрегнах всичките си сетива.
Усетих прашни нишки да докосват бузата ми и да се лепват там като паяжина. Понечих да ги махна, но спрях навреме. Изтеглих се леко на заден ход, после протегнах бавно ръка напред, затворих очи и се съсредоточих. Не беше лесно, защото от толкова близо силната музика беше оглушителна и сякаш стържеше по костите ми. Ръката ми докосна магическата паяжина и аз застинах. Усетих сърбеж в пръстите. Оттеглих ги много бавно, магическите нишки се задържаха за миг, после се отделиха леко от кожата ми.
Гамелан ми беше дал указания какво да правя.
— Понеже изгубих силата си — беше казал, — не мога да преценя що за магия ви чака там. Ще трябва да се нагодиш според онова, което откриеш. За да избегнеш взора на врага, ще трябва да се облечеш в неговата кожа.
Дадох знак на другите да се приближат. Предупредих ги със знаци за капана, а после ги накарах да се скупчат плътно около мен. Извадих малък стъклен балон от кесията на колана си и го счупих в дланта си с дръжката на ножа. Отвътре се изсипа стрито на едри трохи вещество. Миришеше на рибешки кости и насекоми. Онова, дето миришело на рибешки кости, обясни Гамелан, било стрит клюн на сепия, смесена с малко от изсушеното мастило на тези чудновати морски обитатели. Насекомската част от сместа пък била обработени по подобен начин телца на особен вид бръмбари, които живеели на многочислени колонни и се хранели с цъфтящи растения. В името на безопасността тези гадинки се били научили да наподобяват зелените листа и шарените цветчета на своя гостоприемник. Разтворих длан и духнах по малко от праха в лицето на всяка от другарките си. А после поръсих останалото — с все парченцата стъкло — по главата си и прошепнах заклинанието:
И изведнъж се почувствах дребна, слаба и лишена от гордост. Глад прогаряше дупки в корема ми. Тънко гласче проплака в главата ми: „Умирам! Горката аз. Горката умираща аз“. Хлипането прерасна в умолителен вой: „Помогни ми, Велики господарю. О, моля те, господарю, ако само можех… да ям“.
Чух тихо пъшкане от другарките си, очевидно обзети от същото нещастие. Инстинктивно се противопоставих на слабостта, макар да знаех, че не бива да го правя, докато не дойде подходящият момент. Отказах се от борбата и се вкопчих само в частичка от здравия си разум. И ето, че отново станах жалка, крехка и гладна — ужасно гладна. Замолих се трескаво на моя Господар, моя добър, мил Господар, дали не би ми дал нещичко за ядене? После нещо тъмно и грозно се размърда и каза, че трябвало да му се подчинявам във всичко. Мислите ми изврещяха в щастливо самоунижение и охотно съгласие и грозотата възликува доволно. На свой ред изпитах доволство, когато ме изпълни омраза и притъпи глада. Омразата ми даде сила… и посока… мишената й беше собствената ми флотилия! Те трябваше да умрат, всички до един трябваше да умрат. Тогава и само тогава можех да се нахраня! Едва не се пречупих под натиска на този нажежен, изливащ се като пълноводна река гняв. Време беше да действаме, но ми липсваше волята да действам. Затърсих трескаво онова зрънце здрав разум, който бях посяла. Й миг преди да загубя надежда и да се предам безволно на Господаря… го намерих. И го сграбчих с мислите си. Стисках го с всички сили, докато не усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци и ноктите ми се забиват дълбоко в дланите. Пот се ливна от порите ми, а после усетих хлад. Силата ми се върна и аз станах и преведох една по една хлипащите си другарки през мрежата. Тя се раздели да ни пропусне, без да долови опасност. Поспряхме за кратко от другата й страна, вече с ума си, макар и измъчвани от силна жажда като спомен за изпитанието. Не възразих, когато жените изляха в гърлата си манерките с разредено вино, които си носехме от кораба. Друг шанс да утолим жаждата си едва ли щяхме да имаме в скоро време.