Не е съвсем справедливо, че определям демона като „той“. Може да беше и „тя“, кой знае. Истината е, че съм имала късмета да познавам повече добри, отколкото лоши мъже в живота си, а най-важните за мен винаги са били почтени и мили. Така че приемете извиненията ми за това описание, но когато се сетя за онзи ден и за онзи демон, в главата ми неизменно изниква местоимението „той“. Макар да беше гол, не можах да преценя що за полов орган се намира между краката му. Видях само някаква белезникава буца, обточена с червено. Развинтеното ми въображение веднага реши, че от буцата в моменти на възбуда, като при някое от по-гротескните изпълнения на робите му например, излиза пенис, но нямах нито време, нито желание да подлагам това предположение на проверка.
Полило ме сръчка и посочи. На широко и постлано с килими стъпало току под платформата на демона най-после видях източника на музиката. Беше жена — единствената жена, която бяхме видели във владенията на демона. А също и единственото дебело същество тук. Гола като останалите, тази жена имаше огромни гърди, които висяха над дебел корем, краката и ръцете й бяха толкова тлъсти, че изглеждаха почти безполезни, а седалището й представляваше етаж връз етаж от тлъстини, сплескани от тежестта на тялото. Беше и ниска на всичкото отгоре — макар и седнала в момента, веднага се виждаше, че не би надскочила на ръст колана на повечето хора. Косата й висеше на мазни кичури, а главата й беше толкова малка сред всичките тези тлъстини, че приличаше на кукленска. От очите й се виждаха само две точки, а малката й уста беше нацупена. Свиреше на някакъв странен, подобен на лира инструмент. Рамката му беше наситеночерна, а струните — от някакъв сивкав, месест на вид материал, който лъщеше от влага и сълзеше под пръстите й. Най-разнородни звуци се сливаха в ритъма на танцуващите мъже. До дебеланата имаше дървен сандък с големината на малка маса, отрупан с купища храна — зърнена каша, буци сварено месо с изстинала лой по него, купове раци и други морски мекотели.
Господарят, изглежда, се отегчи от представлението. Опашката му се стрелна и удари жената. Тя се обърна към него и изобрази нещо като усмивка. Кимна, сякаш демонът й беше казал нещо, и спря да свири. В последвалата тишина мъжете се хвърлиха като един на пода и подхванаха унизителни славословия:
— Обичаме те, Господарю — запяха всички в хор. — Ти си любовта и красотата и доброто.
Демонът отвори уста и заговори:
— Аз ви давам да ядете. — Гласът му изгъгна сух и съскащ като предупреждение на гърмяща змия.
— Да, Господарю — извикаха мъжете. — Ти ни даваш да ядем.
— Другите не ядат — каза демонът.
— Те са недостойни, Господарю — отвърнаха мъжете.
— На тях давам сън — каза демонът.
— Сън, да, сън. На тях им даваш дара на съня.
Докато течеше този „разговор“, жената на стъпалото се тъпчеше с храна от сандъка. Тъпчеше с две ръце устата си и мазнотията от храната се стичаше на вади по брадичката й към провисналите гърди.
— Утре още ядене — каза демонът. — Утре всички ядат!
Мъжете толкова се развълнуваха от тази новина, че стройните им досега славословия се изродиха в истинска врява.
— Утре — продължи демонът — вие отивате кораби. Носите още ядене за всички.
Усетих как Полило потръпна. Демонът говореше за нас. Мъжете се разкрещяха как щели да ни избият до крак. Но после внезапно се смълчаха, защото демонът се изправи в пълния си ръст и надвисна над тях.
— Не убива всички — изрева той. — Някои убива. Други оставя. Роби за господаря. Да ядат за Господаря. — Мъжете започнаха да стенат в знак на съгласие и да се кълнат, че ще изпълнят точно повелята му.
Демонът се обърна към жената. Тя продължаваше да се тъпче, но изглежда усети какво се иска от нея и спря на половин загребване.
И каза:
— Господар яде сега, да? — Гласът й беше тънък и нежен като на малко момиченце.
— Да. Донеси добро ядене — каза демонът.