Мелиса Александра Хобсън би си прерязала гърлото, преди да позволи някой да я види да върши нещо подобно.
Е, нямаше нужда да се тревожи за това. По-добре да свали целия този грим и да си почине. Откри още една бръчка. Двадесет и пет години не означаваха, че е старица, но всяка година ставаше все по-трудно да си съперничи с по-младите момичета. Досега винаги разумът й бе помагал да продължи да бъде начело.
Искаше й се да убие ДеУит заради това, че я остави без пукнат долар. Мислеше си, че тя ще се предаде и ще се съгласи да му стане съпруга, ако я остави без средства.
Мелиса обаче бе твърдо решена да не принадлежи на нито един мъж. Бе допуснала непростима грешка, мислейки, че той е твърде увлечен по нея и сега си плащаше. Нямаше да направи подобна грешка отново.
Тя реши да си легне с копринената роба. Нямаше да понесе тези груби памучни чаршафи да дразнят кожата й.
Леглото се оказа доста по-удобно, отколкото очакваше. Можеше да размисли и да остане за известно време. Щеше хубаво да си почине. Но нямаше да се бави дълго. Трябваше да се върне в Галвестън и да се срещне с ДеУит.
Ако нещата се развиеха според плановете й, той можеше дори да я заведе в Ню Орлиънс. Беше й писнало от този проклет щат. Не трябваше да слуша баща си, а да се махне още преди години.
Мелиса не стана за закуска.
— Сигурно е изтощена — каза Бък. — Пътят от Галвестън е доста дълъг.
— И как е стигнала до тук?
— Каза, че се е качила в един товарен фургон с мебели за ранчото на Джилет.
— С целия си багаж? Чудя се дали е останало място за мебелите — обади се Зийк.
— Тя наистина е поразителна — каза Том на Бък. — Защо не си приличате?
— Мисля, че Бък изглежда много добре — каза Хана.
— Може би — съгласи се Том несигурно, — но сестра му е една класа над него.
На Хана никак не й хареса да подценяват външността му, но Бък явно не го интересуваше.
До края на закуската Том не спря да описва жените, които бе срещал и Хана остана с впечатлението, че той едва ли беше виждал други жени, освен Мелиса.
Когато мъжете станаха от масата и излязоха, Мелиса все още не бе станала. Нямаше я и когато Хана привърши с доенето, остави млякото да хване каймак и отиде в градината. Появи се точно преди обяд. Когато излезе от къщата, беше облечена в зелена рокля, подобна на тази, която носеше предната вечер. Отново бе силно гримирана.
— Много е горещо, за да се работи в градината — каза Мелиса и се настани в един от столовете под сянката.
Хана се изправи и изтри потта от челото си. Не си направи труда да изтупа мръсотията, насъбрала се по ръба на роклята й.
— Трябва да се яде, независимо от горещините — каза Хана и продължи да плеви картофите. Удивително как бурените успяваха да израстат два пъти по-бързо от зеленчуците.
— Трябва да накараш работниците на Бък да свършат тази работа. Веднъж се опитах да отглеждам цветя. Отказах се, след като си счупих и втория нокът.
— Това е моето ранчо — каза Хана. — Мъжете се грижат за добитъка, а аз за всичко останало.
— Щом така ти харесва — отговори Мелиса.
Хана беше доволна, че бе обрала граха по-рано. Беше много по-добре да излее гнева си върху плевелите. Мелиса не се задържаше за дълго на едно място. Скоро стана и започна да се разхожда под дърветата. След това отново се отпусна върху стола, а само няколко минути по-късно пак стана да се разхожда.
— Как издържаш? — попита тя накрая.
— Кое да издържам?
— Скуката.
— Имам твърде много работа, за да ми е скучно.
— Не би могла да ме убедиш, че скубането на плевели е интересно.
— Имам и други задължения.
— Всеки ден вършиш едно и също, отново и отново. Толкова е досадно.
Хана се изправи и изгледа Мелиса намръщено.
— Ти не правиш ли едни и същи неща всеки ден?
— Да, но те са интересни.
— Както и да се грижа за това ранчо.
— Не виждам какво му е интересното.
— Мога да си представя. Аз пък не намирам нищо интересно в нещата, които ти правиш.
Мелиса я изгледа с презрение.
— Аз трябва да знам правилата на дузина игри на карти и да съм в състояние да запомня всяка изиграна ръка. Да пресмятам залозите на ум и да преценявам характера на всеки човек, с когото играя. Да знам дали мами и кои са любимите му трикове. Ти никога не би могла да се научиш на това.
— Тогава, предполагам, е добре, че нямам желание. И ако трябваше да нося рокли като тази, нямаше да ми хареса.
Мелиса веднага се засегна.
— Какво не ти харесва във външния ми вид?
Очевидно Хана беше засегнала чувствителна струна.