— Не можеш да работиш с такава рокля. Много лошо ще изгориш на слънцето.
— Нямам намерение да се ровя в земята на слънце или не — тя се тръшна върху един от столовете. — Гладна съм! — обяви няколко минути по-късно. — Кога ще приготвиш нещо за ядене?
Хана сложи шепа моркови в кошницата си.
— Направих закуска в шест часа.
— Аз никога не ставам толкова рано.
— Ще вечеряме някъде след шест довечера.
— До тогава ще умра от глад.
— Можеш да си приготвиш каквото си пожелаеш.
Мелиса закрачи гневно към къщата и се скри вътре. През остатъка от деня тя вървеше след Хана, като не спираше да се оплаква от жегата, скуката и факта, че бе открила само мляко и хляб за обяд. Хана дори и за минута не остави работата си. По някое време следобед, Мелиса отиде в стаята си да си подремне, но само след час отново излезе навън. Толкова отчаяно търсеше нечия компания, че дори държа кошницата на Хана, докато събираше яйцата.
Но не я последва в хамбара, когато Хана отиде да нахрани животните и да издои кравите отново.
— Ще ми трябва малко помощ за вечерята — обяви Хана, решена да накара Мелиса да свърши нещо.
Но не постигна кой знае какво. Мелиса все пак успя да сложи масата, но не спря да се тревожи за дрехите, ръцете и грима си и в крайна сметка не помогна много. Хана почувства облекчение, когато Бък влезе в кухнята с около час по-рано от очакваното. Мелиса веднага се преобрази от сприхава красавица в лъчезарна чаровница.
— Толкова се радвам, че се върнахте — каза тя, преди още Хана да успее да отвори уста. — Хайде да се разходим преди вечеря. Имам да ти разказвам толкова много.
Тя го хвана под ръка и Бък успя само небрежно да кимне за поздрав на Хана, преди Мелиса да го изведе от помещението. Хана ги проследи как се изгубват между дърветата и се отправят към потока. Заповяда си да не се чувства изоставена или ядосана. Тя не бе очаквала да се влюби в някого или да иска да се ожени.
Но сега, когато това се бе случило, се появи Мелиса, за да развали всичко.
Бък бе прекарал целия ден в опити да измисли начин да убеди Мелиса да не се връща в Галвестън. Беше толкова доволен, че тя иска да бъде с него, че й позволи да го изведе на разходка. Сигурен беше, че Хана няма да има нищо против. По-късно щеше да има достатъчно време и за нея.
— Приятен ли беше денят ти? — попита той. — Добре ли спа? Леглото удобно ли е? — искаше Мелиса да се чувства щастлива в ранчото.
— Спах добре. Дори по-добре от много време насам, но не съм свикнала да живея в ранчо. Чувствам се някак не на място.
— Скоро ще се почувстваш у дома. Ако имаш някакви въпроси, попитай Хана. Тя ще се радва да ти помогне.
За Бък беше трудно да повярва, че се разхожда и разговаря със сестра си, все едно не са били разделени през последните четиринадесет години. Не искаше да си го признае, но почти беше изгубил надежда да я открие.
— Не мисля, че Хана ме харесва много — каза Мелиса.
Бък изпита внезапна паника.
— Сигурно си се объркала. Хана е чудесна жена. Щом харесва такъв невъзможен човек като Зийк, сигурна съм, че ще заобича и теб.
— Не мисля, че ще й допадне друга жена.
— Убеден съм, че има някакво недоразумение. Ще говоря с нея.
Наистина възнамеряваше да го направи. Още тази нощ. Не искаше нещо да принуди Мелиса да си тръгне. Той направи кратка пауза, преди да добави:
— Мисля, че съм влюбен в нея.
Пръстите на Мелиса се вкопчиха в ръката му.
— Извинявай, спънах се в един корен. Определихте ли вече дата за сватбата? — попита тя след миг.
— Не сме говорили още за това.
Известно време вървяха мълчаливо.
— Не мисля, че жена като Хана би се съгласила на нещо друго — обади се накрая Мелиса. — Може би трябва да си тръгна.
Бък усети как паниката стяга като в обръч гърдите му. Сестра му не можеше да си тръгне… не сега, не след като бе положил толкова усилия да я открие.
— Не можеш да си тръгнеш. Ти си единственото семейство, което имам.
Мелиса спря и се извърна към него да го погледне. Не бе осъзнал колко е красива. Изпита гордост, че е неин брат. Сигурно имаше хиляди по-вълнуващи места, където да отиде — и мъжете щяха да се избиват да й угаждат — но тя бе избрала да дойде тук, веднага щом бе научила, че той я търси. Вече можеше да не мисли за родителите си и как те го бяха изоставили. Сестра му го обичаше. Бяха се намерили отново и това беше всичко, от което се нуждаеха.
— Може и да се наложи да си тръгна — каза тя с просълзени очи. — Дължа много пари. Ако не ги изплатя, ще трябва да си намеря работа.
— Ще ти помогна — увери я Бък, докато се колебаеше дали е по-разстроен заради Мелиса или заради себе си. — Ще ти дам колкото пари ти трябват.