— Трябват ми доста пари.
— Няма значение, ще ги намеря!
Как биха могли парите да се сравнят с факта, че имаше семейство.
— Можеш ли да намериш десет хиляди долара?
Със същия успех можеше да му поиска и милион. Такава сума не бе по силите му.
— Как така дължиш толкова много пари? — той не можеше да си представи човек да изхарчи такава сума. За годишната издръжка на огромното семейство на Джейк не беше необходима такава голяма сума!
— Животът в Галвестън е скъп. Трябва да си купувам дрехи и да плащам за нощувките си.
— Можеш да останеш тук. Имаш много дрехи и няма да ти се налага да плащаш за нощувки. Имаме достатъчно храна.
— Те ще ме търсят!
— Защо?
Тя се поколеба дали да му каже.
— Трябва да знам, щом ще ти помагам.
— Всъщност този дълг е на баща ни — каза тя. — Накара ме да подпиша някаква квитанция. Закле се, че е само за сто долара. След това се напи и падна от една лодка в залива на Галвестън. Не знаех нищо за останалите му дългове, докато не ме погнаха. Трябваше да избягам посред нощ или щяха да свалят и дрехите от гърба ми. Едвам събрах пари да стигна до тук.
Омразата, която винаги бе бушувала в него, когато мислеше за баща си, отново обзе Бък. Копелето беше мъртво и все още се опитваше да разруши живота му.
— Нямах нищо против да продам дрехите си, но парите нямаше да стигнат. Пък и как да изкарам толкова пари, ако не мога да ходя в най-представителните хазартни салони.
— Никой няма да те кара да посещаваш тези салони вече. Това копеле ни е мъкнало на не малко такива места. В момента нямам никакви пари, но ще имам, когато продам стадото през есента. Трябва да изплатим дълговете на ранчото. Но ако успея да продам всяко добиче, което уловя, ще ми останат достатъчно, за да ти дам десет хиляди.
— Трябват ми някакви пари, които да им дам още сега… разбираш ли, като гаранция, че ще изплатя останалото и да ги накарам да изчакат до есента.
— Колко?
— Няколкостотин долара.
— Сигурен съм, че Хана разполага с толкова пари.
— А ще ти ги даде ли?
Не звучеше много обнадеждена. За първи път в живота си той имаше семейство, което го молеше за помощ и той нямаше никакво намерение да я разочарова.
— Разбира се! Ще я попитам още тази вечер.
Двадесет и първа глава
Хана беше убедена, че Мелиса не обичаше Бък и беше дошла само, за да вземе каквото може от него. Беше решила да поговори с него, когато дойдеше в стаята й, но така и не й се отдаде възможност. Още с влизането си, той започна страстно да я целува. Преди още да успее да събере мислите си и да реши как най-безболезнено да му каже това, което искаше, Бък заговори:
— Мелиса е решила да си тръгне. Трябва да ми помогнеш да я убедя да остане.
— Защо би искала да си заминава?
Това, което Хана наистина искаше да разбере, беше защо жена като Мелиса би искала да остане.
— Мисли, че не я харесваш.
Хана наистина не я харесваше. Смяташе я за мързелива, манипулативна жена, но не би могла да го каже на Бък.
През всичките тези години грижливо беше пазил спомена за сестра си. Пазеше го толкова ревностно, че не можеше да прозре каква беше тя в действителност. Той вярваше, че тя ще му даде обичта, която не беше получил от майка си и баща си. Обичта, която не осъзнаваше, че вече беше получил от осиновителите си и останалите момчета.
Дори и Мелиса да бе всичко, за което той се бе надявал, това пак щеше да си остане една неосъществима мечта. Тя не можеше да му върне всичко, което беше загубил, но Бък не можеше да разбере това. Твърде дълго беше преследвал тази мечта, беше възлагал прекалено много надежди на нея.
Хана не би могла да му каже истината. Той не би й повярвал. Още по-лошо, би могъл да я намрази затова, че се опитва да разруши мечтите му. Тя не искаше да рискува. Трябваше да изчака и да го остави сам да стигне до истината.
— Вероятно се чувства така, защото днес имах прекалено много работа, за да имам време да й обърна внимание. Сигурна съм, че се чувства самотна, че й липсват приятелите и начинът на живот, към който е привикнала.
— Не й липсва нито едно от тези неща. Тя иска да остане.
— Тя ли ти го каза? — Хана се надяваше, че ужасът, който я беше завладял, не бе проличал и в гласа й.
— Не е необходимо да ми го казва. Личи си по всичко. Искам тя да остане. Искам това да бъде и неин дом.
— Бък, тя не знае нищо за живота в едно ранчо, а и не вярвам, че има желание да се научи. Ние двете сме толкова различни, че дори няма за какво да си говорим. Не мисля, че ще се почувства по-добре и в компанията на останалите жени от околността.