— Искаш да ми кажеш, че не желаеш тя да остане тук ли?
Беше го разгневила. Беше се случило това, от което най-много се страхуваше.
— Не бих си и помислила да кажа това. Но трябва да си наясно, че на нея може да не й хареса да живее тук.
— Харесва й и скоро ще свикне. Аз имам същото възпитание като нейното, но на Джейк не му беше никак трудно да ме превърне в каубой.
— Но ти си бил на седемнадесет и отчаян, а не на двадесет и пет и красив, с куфари пълни с дрехи, които би съсипал, ако ги носиш тук.
— Можеш да й дадеш някои от твоите, докато тя си направи нещо подходящо.
Бък едва ли разбираше, че Мелиса по-скоро би умряла, отколкото да позволи някой да я види в рокля, ушита от нея самата или взета назаем от Хана.
Но това, което най-много тревожеше Хана, не бяха нито дрехите, нито нежеланието й да помага в градината, нито това, че се чувстваше отегчена тук. Не можеше да спре да мисли, че изведнъж се бе оказала на второ място в сърцето на Бък. Имаше ужасното предчувствие, че ако му се наложеше да избира между двете, би предпочел сестра си.
Хана се надяваше, че си въобразява, че вечният й страх да не бъде контролирана от никой мъж се връщаше отново под друга форма. Но независимо какво си казваше, страхът й не изчезваше. Това беше ужасно изпитание за жена, която до преди ден се е надявала да се омъжи.
— Ти и Мелиса сте двете най-важни същества на света за мен — каза Бък. — Искам да се обичате, така както аз ви обичам. Искам да сме едно семейство.
Сърцето на Хана заби лудо. Бък беше казал, че я обича. Вероятно не го съзнаваше, но го беше казал. И все пак, любовта на Бък зависеше от нейната обич към Мелиса. А Хана нямаше желание да приема каквито и да било условия.
— Не забравяш ли Джейк, Изабел и момчетата? — попита тя.
— Разбира се, че не, но Мелиса е моето истинско семейство.
Хана се предаде. Бък явно не разбираше, че кръвната връзка не беше най-важното, за да имаш семейство.
— Добре, Бък, ще направя всичко възможно да я накарам да се почувства желана и не чак толкова не намясто. Но би било от полза и ти да стоиш тук повече. Има много неща, които тя трябва да научи и предполагам, че болшинството от тях ще й е по-лесно да ги научи от теб.
— Не мога да разбера защо го казваш. Жените винаги се разбират по-добре с други жени.
— Но не и жена, която е прекарала по-голямата част от живота си, заобиколена от мъже. Освен това, вероятно и тя като мен, няма желание да те дели с никого другиго.
Той я изгледа така, като че ли беше казала нещо, което му беше изключително трудно да разбере.
— Но аз искам вие да се обичате.
— Трябва да ни дадеш време. Познаваме се едва от вчера.
— Знам — той я взе в ръцете си и я прегърна силно. — Може би реагирам така, защото съм чакал прекалено дълго. Сега, когато тя е тук, ми се иска всичко да стане изведнъж.
Хана се настани в скута му. Вероятно ситуацията не беше чак толкова безнадеждна, колкото й се струваше. Вероятно Бък се страхуваше, че Хана няма да хареса Мелиса, а не обратното.
— Защо е дошла? — попита Хана. — Искам да кажа, защо не ти е писала първо или да те е поканила да се видите в Остин или някое друго място?
При тези думи, той се изпъна като струна.
— Подгонили са я кредиторите на баща ми. Този кучи син й е оставил дългове за десет хиляди долара след смъртта си.
За Хана, която никога не беше разполагала с никакви пари до смъртта на баща си, десет хиляди долара й се струваха огромна сума.
— Казах й, че ще й помогна — продължи Бък.
Хана се наклони напред и се обърна така, че да може да го вижда:
— Как?
— Като й дам някаква сума пари, с която да залъже кредиторите, докато успеем да продадем мъжките животни.
Подобно на бързо прииждаща вълна, вледеняваща паника се разля по цялото й тяло. Всичките й страхове и съмнения се събраха в болезнена топка в стомаха й. Бък беше обещал пари от нейното ранчо на сестра си! Той рискуваше бъдещето им заради една жена, която не беше виждал тринадесет години. Жена, в чиято обич и лоялност Хана дълбоко се съмняваше.
Искаше й се да му се развика, да го разтърси, да му каже добре да прецени сестра си, преди да започне да й дава всичко, което поиска. Но си наложи да остане спокойна. Ако избухнеше, само щеше да влоши собственото си положение.
— Не знаех, че имаш някакви пари.
Не я интересуваха парите му. Фактът, че залагаше на карта бъдещето им, без дори да го обсъди с нея, беше нещото, което я разстрои най-много.
— Нямам. Имах предвид парите, които вземаш от продажбата на маслото и яйцата.
Паниката й се превърна в гняв. Тя стана от скута му. Опита се да запази спокойствие, но беше толкова разстроена, че долната й устна започна да потреперва.