Бък заудря главата на Зийк в земята:
— Вземи си думите назад или ще ти строша черепа.
Зийк нямаше никакво намерение да се предава. Бък се отдръпна, а след това отново се хвърли върху него. Отново се затъркаляха, а юмруците им свистяха във въздуха. Бък удари Зийк в челюстта. Юмрукът на Зийк се стовари върху лицето му. Усети, че някой го дърпа за раменете, преди още да чуе виковете на Хана да престанат с опитите си да се убият един друг. Той се опита да се отдръпне. Ударът върху челюстта, който му нанесе Зийк, го замая.
— Престанете и двамата! — крещеше Хана, докато удряше Зийк с цялата си сила.
Някак си се беше оказала помежду им. Том се бореше със Зийк, но не беше достатъчно силен като него. Бък се опита отново да атакува Зийк, но Хана не искаше да отстъпи от пътя му.
— Тя не дава и пет пари за тебе — извика Зийк към Бък. — Тя ти е толкова семейство, колкото и онази крава там. Тя иска само парите ти и аз няма да ти помогна да й ги дадеш.
— Не ми трябваш! — изкрещя Бък. — Мога и сам да хвана колкото коне ми трябват.
— Не можеш да направиш нищо друго, освен да се изложиш като глупак заради тази уличница.
— Ако кажеш само още една дума за сестра ми, Зийк, Бог да ми е на помощ, ако не…
— Внимавай де не си спукаш някоя вена! — отвърна му Зийк. — Тръгвам си. Мислех, че наистина си умен човек. Когато успя да измъкнеш онези крави изпод носа на Джилет, бях готов да те следвам навсякъде. Но не си достатъчно умен, щом не можеш да видиш под маската на един изрисуван бял боклук — Зийк се метна на седлото. — Тя не става дори да изхвърля помията от къщата на Изабел — той обърна коня си към пътя. — Нито пък на Хана.
Потискащото мълчание накара Бък да разбере, че Зийк беше изразил не само своите, но и неизказаните тревоги на Хана и Том.
— Влез в къщата — каза Хана. — Ще се погрижа за нараняванията ти.
— Окото ти ще посинее — добави Том.
— Мога да се погрижа за себе си — каза Бък, като се запъти към коня си.
Като хвана юздите му, каза:
— Може да се забавя повече, отколкото бях планирал.
— Не можеш да тръгнеш сега — запротестира Хана. — Лицето ти е цялото в кръв.
— Последният път, когато си тръгнах оттук, целият ми гръб беше в кръв. Този път поне имам кон и храна.
В момента, в който видя болезненото изражение на лицето на Хана, Бък съжали за думите си. Но не се обърна. Не беше възможно Мелиса да е толкова лоша, колкото я описваха. Те не знаеха какво е собствената ти майка да те изостави, да имаш баща, които те използва само за да му изкарваш пари, а през останалото време да не те забелязва.
Това те правеше твърд. Това те караше да се страхуваш да се довериш на когото и да било. Той не можеше да обвинява Мелиса за начина, по който се появи, за дрехите й, за поведението й. Тя правеше това, за да оцелее. Всичко щеше да се промени, когато изплатеше дълговете си. Тя щеше да се промени и те щяха да видят какъв човек е.
Двадесет и втора глава
Последните три дни бяха най-нещастните в живота на Хана. Бък й липсваше много повече, отколкото мислеше, че е възможно. По дузина пъти на ден се улавяше, че е спряла работата си и се взира в далечината, надявайки се да го види да язди към ранчото или поне да види вдигналия се облак прах, предвещаващ завръщането му.
Все още я тревожеше сбиването му със Зийк. Те бяха най-добри приятели, неразделни дори, или така си беше мислила. И все пак Мелиса беше застанала между тях.
Независимо по колко пъти на ден тя спираше работата си и се взираше в далечината, било през прозореца, било над полето с ориза, тя не виждаше нищо. С всеки изминал миг от заминаването на Бък, споменът от онзи час, прекаран в прегръдките му, изгаряше съзнанието й все повече и повече. Тя не можеше да се откаже от него. Без значение какво щеше да се наложи да направи.
Хана беше направила всичко възможно да се сприятели или помогне на Мелиса, но тя ясно й беше показала, че няма никакви шансове двете да станат приятелки. Нито пък имаше някакво желание да се научи да работи. Беше отегчена, неспокойна и раздразнителна.
Докато каубоите не започнаха да посещават ранчото.
Явно мълвата се беше разнесла. Готвачи, които Хана никога преди това не беше виждала, идваха с желанието да купуват яйца и масло от нея. Отбиваха се и каубои, които даваха поръчки за зеленчуци и сладко. Беше странно, въпреки че почти винаги всичко приключваше с разговор с Мелиса.
Мелиса седеше под сянката и забавляваше двама каубои от ранчо „Рафтър Ди“, когато фургонът на майка й пристигна. От радост, че вижда майка си, Хана веднага забрави за Мелиса.