Хана не можа да повярва на очите си, когато видя Лиймън Джилет да язди към ранчото й. Тя избърса ръце в полата си и се запъти към оградата на градината. Прекарваше почти половината от времето си в градината, ангажирана със засаждането на късните посеви, почистването на плевелите, поливането и брането на последните пролетни насаждения. Беше толкова привикнала с неугледния вид, в който я виждаха идващите при Мелиса мъже, че вече не се замисляше как изглежда.
— Добър ден, госпожице Гросек — каза Джилет с възможно най-изискания си тон. — Готвачът ми каза, че си имате гостенка. Предположих, че е добре да се отбия и да се запозная с нея.
Поне не й изгуби времето с преструвки, че е дошъл, за да се види с нея. Мелиса остана седнала под дърветата, чакайки Джилет да отиде при нея. Хана си помисли, че е много лесно да имаш самочувствие, когато знаеш, че си най-красивата жена на мили разстояние.
Хана продължи да работи в градината. Можеше да чуе жуженето на гласовете им, редките изблици на смях, но не можеше да разбере за какво си говореха. Беше доволна от това. Нямаше желание да знае. Беше й неприятно да мисли как би реагирал Бък, когато Мелиса му разкажеше за новия си познайник.
Хана приключи с работата си в градината, наскуба малко пащърнак и влезе в къщата, за да го приготви за вечеря. Няколко минути по-късно Мелиса влезе в кухнята.
— Защо не си ми казала, че имаш такъв очарователен и забавен съсед? — попита тя. — Не съм се забавлявала така, откакто пристигнах тук.
Тя очевидно грееше от щастие. Всяка следа от апатията и раздразнението й беше изчезнала. Изглеждаше красива и сияеща. Срещата с богатия, красив мъж й беше повлияла подобно на летен дъжд на цветовете на грамофончето. Мелиса седна, без дори да предложи да й помогне.
— Съмнявам се, че на Бък ще му бъде приятно да го чуе — каза Хана, без да вдига поглед от работата си. — Лиймън Джилет се опита да открадне добитъка ми. Само находчивостта на Бък спомогна да си го върнем, без да се налага да има престрелки.
— Защо му е на един богаташ да краде добитък? — попита Мелиса.
— Може би това е начинът, по който е забогатял.
— Това няма значение. Той е първият мъж, когото срещам, знаещ как да се отнася с една жена.
— А всички онези работници?
— Просто някакви момчета. Те и идея си нямат какво да правят. Лиймън ме покани на разходка. Утре ще дойде с кабриолета си.
— Ако бях на твое място, първо щях да изчакам Бък да се върне и да го обсъдя с него.
— Не е необходимо да питам Бък или когото и да било какво мога или не мога да правя — рязко отговори Мелиса, а от очите й струеше гняв. — Въпреки че съм убедена, че ще му кажеш в минутата, в която прекрачи този праг.
— Не е моя работа какво правиш — Хана скри ръцете си от Мелиса, за да не види, че треперят. — Мисля, че би трябвало да се възползваш от съветите на брат си.
Мелиса скочи на крака:
— Знам много повече за мъжете, отколкото Бък би узнал, дори и да бе живял сто години. Същото се отнася и за теб, мила моя. Мислиш, че ще се омъжиш за скъпия ми брат. Той вероятно заслужава такава безлична мишка като теб, но аз те харесвам не повече, отколкото ти харесваш мен. Знам, че отказа да ми дадеш пари назаем. Също така знам, че искаш да се отървеш от мен. Аз ще си тръгна, но преди да го сторя, ще направя всичко възможно Бък да излезе през тази врата заедно с мен. Ще си умреш стара мома, докато го чакаш да се върне.
Хана не беше очаквала такава атака, но беше твърдо решена да не позволи на Мелиса да разбере колко е уязвима. Тези жена би направила всичко само заради удоволствието да нарани другите.
— Нямам никакво отношение към теб, стига това да не засяга Бък. Не ме интересува дали ще се разхождаш с Джилет, или ще се върнеш обратно в Галвестън още тази минута. Имаш ли някаква представа какво означава за него твоята поява тук? Той си мисли, че не си способна да причиниш зло. Би ти дал целия свят, стига да имаше как. Той си няма никаква представа, че само го използваш.
— Казала ли си му го?
— Аз не доноснича за хората!
— О, я не ми излизай с тези врели-некипели. Какво си му казала?
— Нищо.
Защото дори и да му беше казала, нямаше да й повярва.
— И внимавай да не му кажеш!
— Не е необходимо. Ти сама ще се издадеш много скоро.
Мелиса я изгледа така, като че ли беше луда:
— Ти си глупачка — след което започна да се смее.
Хана можеше да чуе смеха й, докато тя си отиваше в стаята.
Подпря се на мивката. Наистина ли беше глупачка? Наистина ли й се изплъзваха всички шансове да задържи любовта на Бък? Надяваше се, че не е така.