— За петстотин долара аз самата не бих стъпила в къщата ти. Аз съм комарджийка и в момента съм на червено. Мислех си за десет хиляди долара.
Единствено леко разширените очи издадоха изненадата на Лиймън:
— Това са доста пари.
— Аз играя само със сериозни комарджии. Освен това, ако получиш Хана, получаваш и ранчото й.
— Как се сети за това?
— Брат ми мисли, че е влюбен в нея. Ако реши, че го е изоставила, той ще си тръгне. Имат три хиляди глави добитък, без да се броят тазгодишните телета. Ако се предположи, че едното струва десет долара, това са повече от тридесет хиляди долара. Едва ли би могъл да купиш това място за десет хиляди.
— Пет хиляди.
— Десет или няма сделка. Бък ще ми даде парите, когато продаде мъжките животни, но ми се струва, че ще полудея, ако ми се наложи да чакам толкова дълго.
— Не ти харесва провинцията.
— Мразя я. Не мога да разбера как живееш тук.
— Има си и своето очарование.
— Като крави, които не могат да разберат, че ги крадат?
— Някои хора могат да намерят това за привлекателно.
Мелиса се засмя.
— Няма да си признаеш, нали?
— А ти би ли си признала?
— Никога. Ще си получа ли моите десет хиляди?
— Да, ако успееш да накараш Хана да дойде в къщата ми, без да има друг с нея.
— Това е лесно. Ела да ме вземеш утре към десет сутринта. Когато отидем у вас, ще изпратиш някой от твоите хора при Хана със съобщение, че съм се наранила и тя трябва да дойде веднага. Том не се прибира до късно, така че тя няма да може да изпрати някой друг.
— Толкова много ли те харесва, че да направи това за теб?
— Мрази ме, но ще дойде, защото обича брат ми.
— Сигурна ли си?
— Да. Сега ме върни обратно. Ужасно е горещо тук. Не знам как понасяш тази жега.
Съобщението не изненада Хана. Тя очакваше Мелиса да изпадне в беда рано или късно. Единственото, което желаеше, е, да не се беше случило в ранчото на Лиймън Джилет. Бък щеше да се ядоса много, когато разбереше, че е трябвало да отиде дотам.
Помисли да се обади на майка си, но се отказа. Не можеше да очаква майка й да остави новото си семейство, за да отиде да помогне на една непозната. Мелиса беше сестра на Бък и Хана носеше отговорност за нея.
— Можеш ли да ми кажеш как е пострадала? — попита тя загрижения работник, който й донесе вестта.
— Не, госпожо.
— Имаш ли някаква представа?
— Мисля, че се е случило нещо с крака й.
Беше ясно, че момчето не знаеше. Трябваше да вземе медицинския комплект на баща си и да се надява, че готвачът на Джилет ще има всичко останало, което ще й бъде необходимо. Ако нямаше, можеше да изпрати някого за доктор Янт. Това нямаше да му хареса, но предполагаше, че заради Джилет щеше да дойде.
Хана беше забравила как й се отразяваха десет мили езда. В действителност беше доволна, когато най-накрая стигнаха до ранчото на Джилет.
Докато слизаше от коня си, Джилет я посрещна на вратата.
— Как е Мелиса? — попита Хана.
— Сега, след като ти си тук, ще се почувства по-добре — отговори той. — Влизай. Ще дойда веднага, след като поговоря с Франк.
Инструкциите на Джилет бяха кратки. Тя едва беше успяла да свали наметалото си, когато той застана до нея.
— Настаних Мелиса в спалнята на горния етаж — каза Джилет. — Предположих, че там ще й е по-удобно.
— Какво й е? — попита Хана, докато го следваше нагоре по тясното стълбище.
— Кракът й или може би стъпалото й. Не мога да ти кажа точно. Не ми дава да я докосна.
Това определено й прозвуча странно, но вероятно Мелиса се държеше различно, когато беше ранена или изпитваше болка.
— Как се нарани? Падна ли, или се препъна?
— Докато слизаше от кабриолета, кракът й се заклещи. Казах й да изчака, но тя беше убедена, че ще се справи и сама.
Това бе напълно в стила на Мелиса.
— В стаята, в края на коридора е — каза Джилет, като отстъпи настрани и направи път на Хана да мине пред него.
Пътека на стълбището, килим в коридора. На Хана й беше чудно откъде Джилет получаваше парите си и защо беше похарчил толкова много по тази къща.
Хана отвори вратата на спалнята и рязко спря. Мелиса стоеше до прозореца с чаша вино в ръка. Хана не виждаше нищо нередно с крака или стъпалото й.
— Влез. Настани се удобно.
Усмивката й се стори изключително неприятна на Хана.
— Мислех, че си ранена. Защо си казала на господин Джилет, че…
Тя спря. Някой я изблъска в стаята и затвори вратата след нея.
— Какво става? Защо ме доведохте тук?
— Лиймън знаеше, че няма да дойдеш доброволно, затова ти изпрати бележка, че съм се наранила — каза Мелиса, като усмивката й ставаше все по-неприятна.