— Защо?
— Защото, глупачке такава, Лиймън е толкова влюбен в теб, че не може да си представи да живее повече без теб. Имаш на разположение двадесет и четири часа, да се съгласиш да се омъжиш за него. Но дали ще се съгласиш или не, преди това време да е изтекло, той вече ще те е замъкнал в леглото си.
Двадесет и трета глава
Бък беше щастлив, че се прибира у дома. Имаше истински късмет да улови толкова много коне за изключително кратко време. След като беше построил ограждението, очакваше, че ще му се наложи да язди поне петдесет мили, за да открие конете. Но стадо след стадо прииждаха в неговата посока. Първоначално предположи, че прериен пожар ги е подплашил към него, но така и не усети миризмата на дима.
Беше отсъствал само осем дни, но му се струваше, че го е нямало много по-дълго време. Въпреки че причината за отсъствието му беше Мелиса, не беше мислил много за нея. Хана му липсваше изключително много.
Имаше достатъчно много време за размисъл, след като Зийк не беше с него да си приказват. Но не успя да намери покой в мислите си. Първата и най-важната беше, че е бил глупак да позволи на Мелиса да застане между него и Хана. Беше толкова щастлив да я открие, толкова отчаяно искаше да я задържи в ранчото, да създаде семейството, което никога не беше имал, че не беше забелязал очевидното.
Колкото и много да обичаше сестра си и да искаше тя да остане, животът в ранчото не беше подходящ за нея. Тя беше израсла в града и никога не би се чувствала щастлива на друго място, освен там. Те не споделяха и същите ценности. Дори и да знаеше, че дрехите й бяха направени така, че да се носят при други условия, Бък не одобряваше кройката им или голямото количество грим, който тя слагаше. Караха я да изглежда евтина, а той искаше сестра му да е безупречна.
След това идваше проблемът със спането й до късно и нежеланието й да помага с работата в къщата. Бък беше свикнал всеки да се включва в общата работа и да изпълнява своята част от задълженията. А и нямаше никакво право да иска Хана да дава парите си на Мелиса.
Беше му неприятно да си го признае, но сестра му беше егоистка. Трябваше да говори с нея. Не можеше да й позволи да се възползва от добрината на Хана или да се държи грубо с нея. Той обичаше Хана. Искаше да се ожени за нея. Искаше тримата да са щастливи заедно. Хана беше изпълнила своята част от задълженията си. Сега беше ред на Мелиса.
Всичко, което Бък искаше сега, беше да се прибере у дома при Хана, да я държи в прегръдките си, да се опита да я накара да забрави за всеки път, когато се беше съмнявал в любовта й, когато беше се съмнявал в собствената си любов към нея. Не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше отказала на по-богати и по-красиви мъже, а на него се беше отдала доброволно.
С агонизираща болка си припомни сладостта на тялото й и всеки миг, в който бяха заедно. Само мисълта за това изпепеляваше тялото му. Беше прекарал няколко мизерни нощи, мислейки си какво би искал да й каже, какво би искал да направи. Сега, докато наближаваше ранчото, тялото му беше настръхнало в очакване.
Копнееше да отиде направо в къщата, но не беше лесно да прибере конете в заграждението сам. За известно време това завладя напълно мислите му, карайки го да забрави за всичко останало. Но докато затваряше ограждението, имаше чувството, че нещо не беше наред. Вероятно Том беше някъде из ранчото, но изглеждаше невъзможно Хана да пропусне целия този шум. Тя щеше да разбере, че се е върнал.
Защо не дойде да го посрещне? Беше тръгнал сърдит, но тя трябваше да знае, че беше ядосан на Зийк, а не на нея. Като реши, че може да разседлае коня си по-късно, той се отправи към къщата. Разтърка рамото си. Все още го наболяваше от време на време.
Когато не видя Хана в градината, се почувства по-добре. Скоро беше време за вечеря. Вероятно беше в кухнята. Но намери само Мелиса там. И което беше още по-тревожно, тя самата готвеше.
— Къде е Хана? — попита той.
— Не знам.
Мелиса дори не го погледна. Тя бъркаше нещо върху печката, но той имаше неясното усещане, че тя не желаеше да го погледне.
— Не ти ли каза къде отива?
— Не.
— Защо?
— Не знам.
Бък беше убеден, че тя знае нещо, което не му казва.
— Кога тръгна? С коня ли тръгна или пеш? Как беше облечена?
— Не знам.
Мелиса все още не го поглеждаше. Бък се приближи до печката, взе лъжицата от ръката й, хвърли я в тенджерата и я обърна към себе си.
— Виж какво направи — каза тя.
— Не ме интересува какво готвиш — сряза я Бък. — Къде е Хана?
— Не знам.
Този път тя го погледна право в очите. Лъжеше го. Гледаше по същия начин като баща им, когато лъжеше.