— Знаеш нещо. Какво е?
— Не е добра новина за теб.
— С майка й ли се е случило нещо? Или с Уолтър?
— Не.
— Тогава какво е станало? — той разтърси Мелиса толкова силно, че една от къдриците й се освободи от фибите. — Кажи ми!
— Остави ти бележка.
— Къде е?
— Изгорих я.
— Какво беше написано в бележката?
— Пишеше, че те напуска, за да се омъжи за Еймъс Мерик.
Бък имаше чувството, че Мелиса говореше на някакъв чужд език. Хана не би избягала, за да се омъжи за Еймъс. Тя му беше отказала, когато беше в беда и не виждаше никакъв изход. Дори и да не обичаше Бък, тя дори не би си и помислила за брак с Еймъс.
— Това е невъзможно. Хана не би го направила.
— Аз не я познавам чак толкова добре, колкото тебе — каза Мелиса, обидена от думите му. — Аз само прочетох бележката.
Бък знаеш, че има нещо нередно, но не би могъл да разбере, ако продължаваше да крещи на Мелиса.
— Какво пишеше?
Мелиса изглеждаше леко успокоена от факта, че той започва да й вярва.
— Пишеше, че мрази ранчото, че е уморена от това да е бедна и от непосилната работа в градината. Пишеше, че Еймъс е дошъл тази сутрин и отново й е предложил. И че най-накрая е осъзнала, че е била глупаво от нейна страна да му откаже преди.
— Това са пълни глупости. Хана обича това място.
— Пишеше също, че ме мрази — каза Мелиса, със зачервени от гнева страни. — И не би могла да понесе мисълта, че трябва да дели ранчото с мен до края на живота си.
Това беше първото нещо, на което Бък беше склонен да повярва. Хана се бе опитала да се разбира с Мелиса, но очевидно беше, че двете не можеха да живеят под един покрив.
— Имаше ли още нещо написано?
— Че си бил глупак да вярваш, че те обича. Ти си бил само една възможност да запази ранчото си. Еймъс щял да изплати напълно дълговете на ранчото и тя щяла да назначи Том да го управлява вместо нея.
Вкусът на това, да бъдеш отхвърлен, загорча в устата на Бък. През целия си живот се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи. Той не беше изразил чувствата си към Джейк и семейството му. Дори не си беше позволил изцяло да отговори на предаността на Зийк. Никога не си беше позволявал да допуска жена близо до себе си. Сега, когато се беше престрашил, когато беше повярвал, че някой можеше да го обича така, че да остане завинаги с него, най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. Хана го беше изоставила.
И въпреки че вечните му страхове бяха готови да го погълнат изцяло, една малка частица от него отказваше да изпадне в отчаяние. Убеждението, че Хана не би постъпила така, се открояваше ясно на фона на целия водовъртеж от чувства, които разкъсваха съзнанието му. Можеше и да бе решила, че вече не го обича, но никога не би постъпила като страхливка, написвайки бележка и бягайки, докато него го няма. Неговата Хана беше честна и пряма. Ако искаше да му каже нещо, щеше да му го каже направо в лицето.
— Тя ще си запази ранчото и ще се сдобие с богат съпруг — добави Мелиса. — Хана те изостави, Бък. Съжалявам, но е така.
— Не мисля, че е така — отговори Бък.
— Какво искаш да кажеш?
— Не вярвам, че е избягала, за да се омъжи за Еймъс Мерик. И знам, че не би оставила просто само една бележка.
— Да не искаш да кажеш, че съм си го измислила?
— Не знам. Защо изгори бележката?
— Бях ядосана, че ти причинява всичко това.
— Как изглеждаше почеркът й?
— Не си спомням. Обикновен, предполагам. Защо?
— Хана пише с красиви, големи, полегати букви. Не е възможно да не си го забелязала.
— Аз…
— Не мисля, че тя е написала каквато и да било бележка. Мисля, че някой я е отвлякъл и е оставил тази бележка, за да ме заблуди.
— Това е невъзможно. Не бих могла да го проспя. Още повече тя би викала, ако някой я отвлича.
— Хана не би крещяла. Тя би хапала, ритала и драскала, но не би крещяла.
— Как можеш да говориш така, когато тя те е напуснала.
— Защото не вярвам, че го е направила.
Мелиса положи ръка върху неговата:
— Бък, знам колко е трудно да приемеш истината, особено когато се отнася за някого, когото обичаш, но…
Той отблъсна ръката на Мелиса и излетя от стаята. Следван от сестра си, той провери спалнята на Хана, а след това всяка една стая в къщата. Всичко си изглеждаше същото, нищо не беше преместено.
— Е, поне знам, че не е избягала — каза Бък. — Не е взела никакви дрехи със себе си.
— Защо ще са й тези парцали? — попита Мелиса. — Ако щях да се омъжвам за богаташ, щях да го накарам да ми купи нови.
— Хана не се интересува от дрехи.
— Всяка жена се интересува от това как изглежда.
Бък излезе навън и се загледа в земята. Мелиса го последва.