— Защо Хана отиде при Джилет? — попита Бък.
Той дори не се и помръдна да помогне на сестра си. Яростни искри изхвърчаха от погледа на Мелиса:
— Тя се беше уморила от теб — злобно изсъска тя към него. — Каза, че има нужда от любовник, който не е толкова непохватен. Каза, че иска мъж, който да е богат и да ти е приятно да го гледаш, а не някакво си безпарично бостанско плашило на кон.
Зийк се запъти към нея. Тя запълзя, роклята й се влачеше в прахта след нея.
— Остави я — каза Бък. — Знам, че лъже.
Той погледна лежащата в прахта Мелиса — дрехите й бяха изцапани, косата й беше разрошена и той видя една жена, която не приличаше на сестрата, която беше плакала за него, когато баща им ги раздели. Една жена, която нямаше нищо общо с красивата му сестра, която се кълнеше, че ще дойде в мига, в който разбере къде е.
Тя беше красива, но беше също толкова себична, колкото и родителите му. Би излъгала всеки, включително и собствения си брат, ако можеше да получи това, което искаше. Вероятно го бе обичала преди тринадесет години, но вече не беше така. Той беше още един от многото безименни мъже, от които да се възползва и изостави, когато вече нямаше нужда от тях.
Не изпитваше нищо друго, освен отвращение към нея, както и към себе си за това, че е бил такъв глупак. Беше си забранил да обича толкова много прекрасни хора заради безмозъчното си схващане, че кръвната връзка е истинската връзка в едно семейство. Не беше ли разбрал, че кръвта не можа да принуди майка му и баща му да го обичат?
Джейк и Изабел го обичаха. Без причина. Просто го обичаха. Хана го обичаше, въпреки че той искаше да вземе ранчото й. Зийк го обичаше, въпреки че се сбиха. Мелиса не го обичаше, а той беше готов да й даде всичко, което имаше.
Погледна сестра си и се запита как е могъл дори да си помисли да я сравнява с Хана, Изабел или момчетата. Тя беше същата като баща му.
— Стани! — нареди й той. — Искам да си си тръгнала, преди да съм се върнал. Можеш да си сигурна, че винаги ще ти подсигуря дом, но ще трябва да се отнасяш към Хана с подобаващото уважение.
— А парите, които ми обеща? — попита Мелиса.
— Няма да ти дам и цент. Търсих те пет години из цял Тексас. Бях толкова щастлив да открия това, което мислех, че е истинското ми семейство, че щях да ти дам всичко, което имам. Но ти не ме считаш за твоето семейство. За теб съм само някой, когото да обереш. Само от чиста злоба се опита да ни разделиш с Хана.
— Изобщо не ме интересуваш, за да се притеснявам от нещо — злобно изсъска Мелиса. Когато се изправи на крака, видя калта и прахта по роклята си. — Виж какво направи, ти, безмозъчен глупако — изкрещя тя към Зийк. — Тази рокля струва много повече, отколкото ти самият.
— Хайде, Зийк — каза Бък, когато Том се появи. — Не си прави труда да слизаш от коня си — обърна се той към момчето.
— Няма смисъл да бързате — каза Мелиса със злорадо задоволство. — И без това ще бъде твърде късно, без значение кога ще пристигнете.
Бък се извърна към нея:
— Какво искаш да кажеш?
— Лиймън смяташе, че тя ще бъде по-сговорчива да се изправи пред свещеника, ако преди това изконсумират медения си месец — смехът й го удари като шамар в лицето. — Предполагам, че вече е успял да опитоми твоята скучна, малка кукла.
Нещо се скъса вътре в Бък. Изведнъж смеещото се лице на Мелиса се превърна в олицетворение на цялата злина на света. Той беше толкова ядосан, че беше готов да я удари.
— Махай се от очите ми! Ако все още си тук, когато се върна, не отговарям какво ще ти се случи. Ако оставиш дрехите си или каквото и да било твое, ще го изгоря. Ако искаш да промениш начина си на живот, ще се опитам да забравя какво ми причини, поне до толкова, че да ти помогна. Но никога отново не бих рискувал да изгубя Хана заради теб.
Бък обърна гръб на Мелиса.
— Да тръгваме — каза той на Зийк и Том.
Въпреки че през последните шест часа Хана стоеше заключена в къщата на Джилет, беше й трудно да повярва, че нещо толкова абсурдно се случва точно на нея. Нито един здравомислещ мъж не заключваше една жена в стая с ултиматум или да се омъжи за него, или ще бъде обезчестена. Беше твърде нелепо, твърде безсмислено, твърде възмутително.
Но освен ако не сънуваше лош сън, точно това й се случваше. А сега тя слизаше по стълбите към трапезарията, за да вечеря с похитителя си.
— Съжалявам, че нямаше възможност да се преоблечеш за вечеря, но не можех да те предупредя да си донесеш най-красивата рокля — беше й казал Джилет, когато отключи вратата.
— Аз нямам официална рокля — отговори му Хана.
— Колко жалко. Трябваше да помоля Мелиса да ти даде назаем една от своите.