— И с още колко други си била? — попита грубо той. — Да не би да си обслужила и банкерското пале, а?
Хана с мъка запази самообладание. Независимо, че имаше пълното право да е ядосана, ако се случеше, това нямаше да й помогне да се измъкне невредима от тази ситуация.
— Правих любов с Бък, защото той ме обича. Даже правим планове да се женим. Никога не бих позволила на никого другиго да ме докосне.
Не беше убедена, че това по някакъв начин ще й помогне. Джилет дори изглеждаше доволен от това, което чу.
— Тогава никой няма да може да ме обвини, че съм те провалил. Като знам, че Бък едва ли не те счита за своя собственост, още повече ще ми се услади нощта с теб. Хайде вече да приключваме с това.
Хана посегна към пистолета, който по време на цялата вечеря беше лежал в скута й. Насочи го право към изненаданото лице на Джилет.
— Откъде взе това? — настоя той. — Наредих всички оръжия в къщата да бъдат заключени.
— Когато тръгнах насам, взех медицинския комплект на баща ми — обясни Хана. — Той държеше пистолета там за всеки случай — ако се наложеше да застреля животното, когато не беше възможно да му се помогне.
— Какво предлагаш да направим?
— Да те заключа в мизерната ти спалня, а аз да си тръгна.
— Не ставай смешна. Дори и да те пусна да си тръгнеш, ще се изгубиш в тъмното.
— Ще рискувам.
— Не бих ти го позволил.
— Не би могъл да ме спреш.
— Мога. Не би стреляла по мен.
— Не бих искала, но ще го направя.
Джилет скочи към нея. Хана изплашено се дръпна назад. Той се засмя.
— Видя ли? Знаех, че няма да стреляш по мен. Дай ми този пистолет сега или ще се наложи аз да го взема.
— Не искам да стрелям по теб, но ще го направя. Сега, тръгвай нагоре! Аз ще бъда точно зад теб.
Джилет отпусна ръце:
— А ако не се подчиня?
— Ще бъда принудена да те застрелям.
— Не ми даваш никакъв избор.
За момент Хана помисли, че ще я атакува, но той се обърна и тръгна бързо навън от трапезарията. Тя стана и изтича до вратата, за да не го изгуби от погледа си, но той вече се беше скрил зад ъгъла. Тя веднага спря. Знаеше, че я чака зад ъгъла, за да я нападне и да й вземе пистолета. Също така съзнаваше, че ако се затича към вратата, той ще я настигне, преди да е успяла да я отключи.
Погледна нагоре и надолу по коридора. Той можеше да изскочи от две посоки. Нямаше как да наблюдава и двете. Опря гръб в рамката на вратата на трапезарията. Така имаше някаква защита.
Хана зачака.
Напрегна слух, надявайки се да долови звука от някоя скърцаща дъска, която да й подскаже къде се е скрил Джилет. Не чу нищо. По челото й избиха капчици пот. Ръцете й се изпотиха и й стана трудно да стиска гладката дръжка на пистолета. Почувства, че куражът й започва да я напуска.
„Стегни се!“, каза си тя. Баща ти беше достатъчно суров и жесток да бие Бък почти до смърт. Ти поне трябва да имаш куража да надхитриш човека, който възнамерява да те изнасили.
Проскърцването на една дъска я накара да подскочи и да се обърне надясно. Почти веднага осъзна, че е сгрешила. Джилет я нападаше отляво. Хана се завъртя, затвори очи и натисна спусъка.
Двадесет и четвърта глава
През цялото време, докато препускаха към ранчото на Джилет, Зийк и Том обсъждаха и отхвърляха един спасителен план след друг.
— Не можеш да влезеш лесно в тази къща — каза Том. — Стените й са дебели като на форт, а капаците на прозорците са дебели повече от два сантиметра. Трябва да я запалиш, за да го накараш да излезе.
— Не би излязъл навън, след като всичко, което иска, е вътре — отговори Зийк. — Знае, че хората му ще се притекат на помощ още при първия признак на опасност.
Бък не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да се тревожи за Хана, какво би направила тя, ако Джилет я изнасилеше. Той не се съмняваше в това, което той щеше да направи. Ако Джилет дори само я докоснеше, Бък щеше да го убие.
Но беше сигурен, че Хана би се чувствала унижена, измърсена. Вероятно ще се опита да го отпрати. Повдигаше му се само от мисълта, че Джилет би могъл да я докосне, но чувстваше някаква празнина от мисълта да я загуби. Нямаше нищо чак толкова лошо, което можеше да го накара да се откаже от нея.
Надяваше се, че тя ще му повярва. Би й го повтарял отново и отново, но знаеше, че независимо какво й казва, Хана ще продължава да се чувства унижена и омърсена. Това щеше да е много по-тежко от побоите на баща й. Белезите му бяха външни и не можеха да го наранят. Нейните щяха да са в душата й, където никога не биха престанали да болят. Да застреля Джилет, щеше да бъде най-лекото му наказание.