— Хората ще си мислят, че си мой син — каза Джейк.
— Няма да се разсърдя, ако не се съгласиш.
— Нямам нищо против — каза Джейк с глас, треперещ от вълнение. — Сега, наистина, трябва веднага да кажа на Изабел. Ако не го направя, тя никога няма да ми го прости.
— Не си ми казвал, че искаш да си промениш името — каза Хана, след като Джейк си тръгна.
— Имаш ли нещо против?
— Не ме интересува какво име ще нося, след като то ще е същото като твоето. Но наистина ли го искаш?
— Изабел беше права, когато каза, че никога няма да съм щастлив, докато нямам семейство. Като приема името на Джейк, това ще означава, че вече съм го намерил.
— Нали осъзнаваш, че Джейк непрекъснато ще бъде около теб?
Бък се засмя:
— Аз пък ще бъда около него. Смятам, че мога да им дам не по-малко от това, което съм получил.
Бък се облегна назад с Хана, удобно настанила се в прегръдките му. Трябваше да построи къщата си близо до поне едно дърво, достатъчно голямо, за да може да сложи под него пейка точно като тази. Той не можеше да си представи по-добър начин да прекара следващите петдесет години от живота си, от това да е седнал до Хана, вперил взор в земите си и заобиколен от семейството си.
У дома.