Выбрать главу

— И аз искам да имам право на същото — каза Хана.

Бък изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Това е моят дом.

— Няма да се оправиш сама с всичко.

— Това не е твоя грижа.

— Добре, но ще настоявам да платиш в брой.

— Ще искам и ти да спазиш това условие.

— Можеш ли да напишеш тази дума?

Въпросът му я изненада. После я ядоса.

— Кое те кара да мислиш, че съм глупава?

— Не съм казал това. Много от фермерите не учат жените си да четат и пишат.

Но тя имаше късмет. Майка й я бе научила.

— Аз мога. И мога да напиша „условие“. А ти можеш ли?

Той направо я шокира, като се ухили насреща й.

— Не, но мога да чета и пиша. Изабел се погрижи всички да се научим.

Искаше да се запознае с тази Изабел. Досега не беше срещала жена, която може да накара един мъж да направи нещо, особено ако е против волята му.

— Конете ни и амунициите им не са част от това споразумение, — каза Бък. — Всичко, с което дойдохме аз и Зийк, си е наше.

Хана реши, че така е честно и го записа.

— Освен това ще задържим и всички крави или коне, които намерим и които не носят клеймото на „Тъмблинг Ти“.

На Хана й се стори, че има някаква уловка:

— Какво имаш предвид?

— Наоколо има много диви коне. Също и крави. Ако ги хванем и дамгосаме с наше клеймо, ще принадлежат на Зийк и мен.

— Така ли смяташ да откупиш моята половина?

— И това е вариант.

— Как мога да бъда сигурна, че няма да прекарваш цялото си време в търсене на диви коне или крави?

— Защото, ако го направя, няма да можем да си платим дълга и тогава няма да има какво да купувам.

— Освен ако не си решил да го откупиш от банката.

— Да, бих могъл.

Би могъл да дамгоса добитъка и да го държи някъде. Щом не носеха клеймото на ранчото, нямаше да й принадлежат, дори и да бяха от нейните животни.

— Добре, но и аз имам условие.

— Какво?

— Майка и аз ще се грижим за градината, пилетата и млекодайните крави. Ще продаваме това, което не ни трябва, но парите остават за нас.

— Няма да продадете всичко и да ни оставите със Зийк без храна, нали?

— А вие няма да дамгосате телетата ми със собственото си клеймо, нали?

— Ти нямаш телета.

— Когато имам?

— Мислиш, че ще те измамя ли?

— А ти мислиш ли, че аз ще те измамя?

Не му харесваше да хвърлят собствените му думи в лицето му, но това накара намръщеното му изражение леко да се промени. Вече не изглеждаше толкова навъсен. Дори изглеждаше замислен.

— Не знам.

— Аз също не те познавам.

— Имам и още едно условие! — добави Хана. — Сигурно няма да ти хареса. Няма да получиш половината от ранчото, преди да са изтекли шест месеца и то само, ако успееш да го спасиш. В противен случай ще си върнеш земята, която спомена, и аз ще платя на теб и Зийк по 200 долара за свършената работа.

— Не.

— Няма да отстъпя от това. Съгласна ли си, мамо?

Госпожа Гросек размисли за момент и после кимна с глава.

Бък впери поглед в Хана за един дълъг напрегнат миг. Изглеждаше още по-вбесен, по-решителен и опасен, отколкото когато пристигна. Тя искаше да извърне поглед, но се насили да не го прави.

— Добре! — каза той.

Хана с мъка прикри облекчението си. Знаеше си, че ще се предаде, ако той не отстъпи.

— Нещо друго, което искаш да впиша в споразумението?

— Вие ще трябва да ни приготвяте по две яденета на ден и да перете дрехите ни.

Хана не разбра защо това толкова я ядоса. Тя вече мълчаливо се беше съгласила. Мъжете не можеха да готвят или да перат. Но да го напишат в споразумението — това вече беше друго.

— Звучи все едно ще сме ваши роби.

Промяната в него беше незабавна и я изплаши. Той удари с юмрук масата толкова силно, че почти събори лампата. Майка й тихичко изписка. Хана ахна от изненада.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си роб.

Изражението му издаваше яростта му, а в очите му гореше див пламък. Тихият му глас само правеше думите да звучат още по-зловещо.

— Теб не са те заключвали в обора, не са те хранили с помия, която не става дори и за животните, не са те карали да работиш, докато припаднеш от умора и не са те били, докато вече не можеш да стоиш на краката си.

Яростта му — не, омразата му — я накара да се отдръпне назад.

— Попитай Зийк какво е да те оковават за стената на конюшнята всяка нощ. Питай Пери Холстед какво е да те пребият до смърт, само защото не можеш да работиш до изнемога. Не знаеш, че Рупърт Рейсън го уби, нали? И не ми вярваш? Искаш ли доказателство? Мога да ти покажа къде е погребан. Рейсън ме проследи по целия път до Ню Мексико, за да ме убие и да не мога да кажа на никого. И знаеш ли кое е най-странното?