Майка й подписа и двата екземпляра, старателно и бавно изписа името си с красив калиграфски почерк. Самата тя бе научила Хана да пише по същия начин.
Бък подписа първия екземпляр и го върна обратно на госпожа Гросек.
— Нека дъщеря ви прибере това някъде на сигурно място.
Той подписа и собственото си копие, сгъна го и го прибра в джоба си.
— Зийк и аз ще закусим в пет. Искам да сме на седлата преди изгрев.
Хана отвори уста да му каже, че не става толкова рано, но после се отказа. Ако ще управлява сама ранчото, трябваше да се научи да работи толкова упорито колкото и Бък. Щом това значеше закуска в пет, значи щеше да е готова в пет.
— А вечерята кога да е готова?
— Няма да се върнем преди мръкнало.
След като Бък излезе, стаята й се стори странно празна.
Откакто се помнеше, Хана се радваше на отсъствието на баща си, защото това значеше спасение от напрежението и страха. Мускулите й се отпускаха и бдителността й намаляваше. Мислите й започваха да препускат необезпокоявани и сетивата й започваха да се освобождават от вцепеняващия страх.
Отсъствието на Бък не й донесе познатото облекчение. Част от напрежението наистина си отиде, но заедно с това тя усети и липсата на нещо жизнено необходимо. Как можеше да мисли така за мъж, на когото дори не вярваше? Това я обърка. Почувства се ограбена от отсъствието му, а това едновременно я изплаши и развълнува.
Въпреки съмненията й в неговата почтеност, тя не се страхуваше от Бък. Той искаше ранчото й, но не заплашваше самата нея. Поне не и физически. Виж, душевното й спокойствие беше нещо друго.
— Този мъж може да донесе доста неприятности, ако реши.
Мислите на Хана се разпиляха. Когато се обърна, майка й вече се беше върнала до мивката и бе започнала да мие чиниите. Гърбът й беше скован, но очите й бяха необичайно живи.
— Какво искаш да кажеш?
— Мъже като него могат да накарат момичетата да правят неща, за които после да съжаляват.
Хана не можеше да повярва на ушите си. Майка й никога не беше говорила за мъжете по този начин. Всъщност, тя изобщо не беше говорила за мъже досега.
— Хайде да зарежем това място и да се преместим в Утопия — каза Сара Гросек. — Трябва ти съпруг.
— Но аз не искам съпруг.
— Не може да няма някой приятен млад мъж там някъде. Можем да отидем в Борн или Ню Браунфелс.
— Мъжете мислят, че жените могат само да им раждат синове и да се грижат за тях. Ако се провалим в което и да е от двете, ни бият.
— Бък не е такъв.
— Не му вярвам.
Сара вдигна глава.
— Мислиш, че иска да ни измами?
— Не знам. Държи се много мило с теб, но мен ме гледа все едно иска да ме удуши. Пък и много ясно каза, че иска ранчото. Мисля, че няма да позволи нищо да застане на пътя му. Ако се наложи да ни измами, мисля, че няма да се поколебае да го направи.
Сара отново й обърна гръб и изми още две чинии, без да продума.
— Той е гневен. Иска да си го върне на Натаниъл чрез нас — каза най-накрая тя. — Но няма да ни измами или да открадне от нас.
— Може би си права, мамо, но не можем да разчитаме на това. Трябва да изкараме достатъчно пари, за да можем да откупим неговата половина от ранчото.
— За какво ти е това място? Мислех, че го мразиш.
— Това е домът ни.
— И тук никой мъж не би могъл да те притеснява.
— И това също.
— Не бива да се затваряш така в себе си. Не всички мъже са като баща ти.
— А ти познаваш ли такива, които не са като него?
— Познавах навремето. Преди да ме принудят да се омъжа за Натаниъл.
Хана винаги се беше чудила какви са тези родители, които ще принудят дъщеря си да се омъжи за човек, когото не понася. Сега се замисли дали майка й не е била влюбена в някой друг преди това.
— Жените трябва да се омъжат — казваше майка й. — Трябва им съпруг, който да се грижи за тях и деца, за които да се грижат. Иначе не са щастливи.
— Много съм си добре така — каза Хана. — Не казвам, че не искам деца, но това не е достатъчна причина да търпя и мъж наоколо.
— Е, сега трябва да търпим цели двама — припомни й майка й.
— Само през следващите шест месеца.
— И какво като откупиш неговата половина? Ти не знаеш как да управляваш това ранчо.
— Но ще се науча! — каза Хана.
Решителността й се подхранваше от подписаното споразумение, което лежеше в джоба й.
— След като изтекат тези шест месеца, възнамерявам да знам всичко за отглеждането на кравите, което знае и Бък Хобсън.
Пета глава
Въпреки че ранчо „Рафтър Ди“ беше най-голямото покрай река Педърнейл, голямата двуетажна каменна къща изненада Бък. Прясно боядисана, кокетна и очевидно поддържана по-добре и от къщите в Утопия, тя създаваше впечатление, че това е домът на заможен човек.