— Знам. Междувременно не е зле да поогледаме дали няма и други каньони.
Така и направиха. На входа на един от каньоните имаше почти невидима ограда от обвити с грамофонче клони. Всички крави, които откриха там, носеха клеймото на „Тъмблинг Ти“ и нито едно от малките телета не беше дамгосано все още.
— Тези вече ще приберем — решително каза Бък, докато унищожаваше изкуствено създадената бариера.
— Да не би да мислиш, че ще можем да ги закараме в „Тъмблинг Ти“ без никой в „Рафтър Ди“ да се усети?
— Едва ли. Ще вдигнат такъв прахоляк, че ще ни видят от мили разстояние. Ще ги подкараме в тръс. Искам да напуснем границите на „Рафтър Ди“ по най-бързия начин.
Естествено това не беше възможно. Дори ако се движеха в тръс щеше да отнеме поне час докато стигнат „Тъмблинг Ти“, а и Бък знаеше, че ако бърза прекалено, новородените телета нямаше да издържат.
Питаше се колко ли още негови животни са скрити в каньоните покрай реката. Чудеше се също как да си ги върне, без да обяви открито война на Лиймън Джилет. Естествено не знаеше с колко точно работници разполага Джилет, но във всички случаи те щяха да са мнозинство, при положение, че той разполагаше само със Зийк.
Дали и другите собственици на ранчо бяха загубили част от животните си. Трябваше на всяка цена да поговори с Уолтър Еванс за това.
Почти бяха стигнали границата на имота, когато Зийк извика:
— Идва някой.
Бък обърна поглед назад. Самотен ездач препускаше към тях в галоп. Бък се огледа, но не забеляза никого другиго. Не би се изненадал, ако Джилет бе изпратил още хора да ги следят тайно.
— Аз ще говоря с него — нареди той на Зийк. — Ти продължавай напред с животните.
Бък се обърна да пресрещне ездача — слаб мъж с пясъчноруса коса.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попита той, с пушка, насочена право в гърдите на Бък.
— Вече говорих с шефа ти, че ще правим общо събиране и преброяване на говедата — отвърна Бък.
Той с облекчение забеляза, че споменаването на Джилет успокои малко подозренията на ездача, но не достатъчно, за да свали пушката.
— Какво правите с тези крави? — продължи да разпитва каубоя.
— Те са наши — каза Бък. — Намерихме ги в онзи каньон ей там. Решихме, че така и така сме тук, не е зле да ги закараме обратно в ранчото. Ако искаш, можеш да провериш клеймото.
— По дяволите, проклет да съм, ако не проверя.
Той върна оръжието си обратно в кобура, пришпори коня си и препусна към стадото. Бък го последва, но без да бърза толкова. Отново обходи с поглед околността, и отново не забеляза нищо подозрително. Очевидно младият каубой ги беше последвал сам. Това предизвика възхищението му. Да препуснеш сам след двама непознати, които най-вероятно крадяха добитъка на шефа ти, изискваше голяма смелост. Точно от такива хора се нуждаеше и той.
— Намери ли животни с клеймото на „Рафтър Ди“? — попита Бък, след като каубоя привърши с проверката.
— Не. Съжалявам, че насочих оръжие срещу теб, но не можех да допусна да отведете добитъка, без да проверя.
— Разбирам. Отскоро ли работиш тук?
— Толкова ли си личи? — отпусна се каубоят и се усмихна. — Току-що дойдох и не ми се искаше да объркам нещо още първата седмица.
С каквото и да се занимаваше Джилет, този мъж тук нямаше никаква представа.
— Можеш да кажеш на господин Джилет какво си видял, но не забравяй да отбележиш, че всичките животни носят моето клеймо.
— Мислех, че „Тъмблинг Ти“ е собственост на две жени.
— Така беше, преди да откупя половината ранчо. Казвам се Бък Хобсън, а това е приятелят ми Зийк.
— Том Гладис — представи се каубоят.
— Ще се видим при събирането и преброяването на добитъка — каза Бък и препусна напред.
— Мислиш ли, че ще ни създаде проблеми? — попита Зийк, когато Бък го настигна.
— Не.
— Мислиш, че ще каже веднага на Джилет?
— Съмнявам се! — той продължи да поглежда назад, но Том Гладис бързо изчезна в далечината.
— Още колко животни, според теб, са скрили в каньоните? — продължи да разпитва Зийк, докато приближаваха границите на ранчо „Рафтър Ди“.
— Поне няколкостотин — отговори Бък. — Имали са на разположение цяла година да си крадат необезпокоявани от никого.
— А колко мислиш са дамгосали наново?
— Не знам. Не знаех за това клеймо, докато не открихме следите от огъня.
— Едва ли ще им отнеме повече от месец да дамгосат наново всичките.
Бък също се бе сетил за това, но писъкът от куршума, който профуча покрай главата му и звукът от пушечен изстрел, отправиха мислите му в съвсем друга посока.
— Някой стреля по нас! — изкрещя Зийк, привеждайки се ниско към седлото и пришпорвайки коня си в галоп към близките храсти. — Май твоят Том Гладис все пак е потърсил помощ.