Бък препусна след кравите, които бяха хукнали напред, уплашени от изстрелите.
— Гладис препусна в противоположната посока.
Чуха се още два изстрела.
— Продължавай със стадото към нашето ранчо! — изкрещя Бък.
— Ние сме в нашето ранчо! — извика Зийк в отговор.
Още един изстрел проехтя откъм хълмовете, но Бък вече беше почувствал парещата болка в рамото си. Усети как силите го напускат и вече с мъка се удържа да не падне от коня. Той прокле страхливеца, който го бе улучил от засада. Очаквал бе Лиймън Джилет да се изправи срещу него открито като мъж.
— Почти се изплъзнахме! — извика отново Зийк. — Ти прибери кравите, аз тръгвам след него.
Бък се опитваше да се задържи на седлото със сетни сили, но явно и те бяха на привършване. Усети как изпуска юздите. Върховете на кедровите храсти го зашибаха през лицето. Той затвори очи, концентриран върху усилието да остане в съзнание.
Точно когато си мислеше, че не би могъл да издържи повече, една силна ръка го сграбчи за ризата и го върна обратно на седлото.
— Защо не ми каза, че кучият син те е прострелял? — попита Зийк.
— Трябваше… да… върнем… кравите… обратно…
— Да вървят по дяволите кравите. С какво ще ти помогнат, ако си мъртъв?
Бък се опита да се усмихне. Зийк ставаше сантиментален.
Хана прекара един отвратителен ден. Нищо лошо не се беше случило, но тя се чувстваше зле през целия ден. Всичко започна с това, че майка й стана преди изгрев и приготви закуската за Бък. Сара Гросек отбягваше мъжете, не им правеше закуска. Фактът, че тя опита и невъзможното да остане незабележима, когато Зийк седна на масата, накара Хана да се чувства виновна, защото не беше спазила своята част от уговорката още първата сутрин.
— Няма смисъл и двете да ставаме толкова рано — каза майка й, веднага щом мъжете излязоха.
— Аз сключих тази сделка — отвърна й Хана. — И аз съм тази, която трябва да я спазва.
— Имаш достатъчно работа навън. Не пречи аз да се заема с готвенето.
— Да не си посмяла да не ме събудиш утре сутрин! — беше отговорът на Хана, преди да поеме към обора да издои кравите.
По-късно Хана отново остана изненадана, когато видя, че майка й не се втурна в къщата при вида на Уолтър Евънс, който се отби да ги види. От деня, в който баща й я беше ударил за това, че е почерпила Уолтър с кафе, майка й избягваше да се среща с него.
— Вие ли наехте тези млади мъже, с които разговарях вчера? — попита Уолтър, след като прие поканата да изпие чаша кафе, поднесено му от Сара.
— Не точно — отговори Хана. — Той всъщност не търсеше работа, иска да сме партньори.
— Изгони ли го?
Стори й се, че Уолтър се напрегна. Защо го интересуваше как е постъпила?
— Ами банката не ни остави избор.
Не искаше да му разкрива толкова много, но знаеше, че той рано или късно ще разбере.
— Може да е за добро. Изглежда ми много решителен млад мъж.
Той се поуспокои и се настани по-удобно на стола. Явно одобряваше постъпката й. Но какво означаваше всичко това?
— Не ме интересува какъв е, стига да ми помогне да изплатя дълговете си.
— Значи смяташ да останеш тук?
— Защо не?
Уолтър закри с ръка очите си, за да се предпази от слънцето и я погледна внимателно.
— Мислех, че майка ти би предпочела да се премести в града. Не е леко да се управлява такова ранчо.
— Ще се справим.
— Харесва ли ти работата в ранчото?
— Да.
— А на майка ти?
Леката нотка на скептицизъм, която се прокрадна в гласа на Уолтър, спря Хана, преди да каже „Да“. Тя знаеше, че не иска да живее в Утопия, но дали наистина искаше да запази ранчото, вместо да се премести в някой град? Тя със сигурност искаше да остане, но беше убедена, че майка й не иска.
Уолтър не изчака отговора й.
— Градината ви е много по-хубава от моята. Какво смятате да засадите тази година?
Впуснаха се в разговор за зеленчуците, които ще засадят, и Хана обеща да му продаде всичко, което й остане в повече.
След като Уолтър си тръгна, майка й влезе в къщата. Хана довърши работата си в градината и влезе вътре само, за да разбере, че през последните няколко часа майка й беше чистила стаята на Бък.
— Той каза, че не иска да влизаме тук — отбеляза тя.
— Не вярвам, мъжете не обичат да пипат нещата им, но пък винаги искат всичко да е в ред.
— Тогава защо Бък ми нареди да не пипам нищо?
— Това ги кара да се чувстват силни, все едно не се нуждаят от никого.
Хана зяпна, все едно виждаше майка си за първи път. Доколкото си спомняше, майка й почти не беше общувала с други мъже, освен със съпруга си. И все пак, сега говореше така, като че ли ги беше изучавала през целия си живот.