— Отивам да го доведа.
— Няма да дойде! — обади се Бък. — Помня го. Той…
— Ще дойде! — обеща Зийк.
На Хана й се стори, че долавя лек трепет в гласа му. Ако беше така, това беше първият признак на емоции, които Зийк показваше.
— Трябва да се погрижим за раната — обърна се Хана към майка си. — Ако не го направим, може да му изтече кръвта, преди да се появи лекарят. Помогни ми да го съблечем.
Майка й обаче се дръпна рязко назад. Явно новопридобитата й смелост в присъствието на мъже не включваше събличането им, дори и ако ставаше въпрос да се свали само една риза.
Самата Хана също изпитваше неудобство. Винаги я бяха държали настрана от мъжете. Дори не й позволяваха да влиза в кухнята, когато работниците се хранеха. Никога не беше виждала някого гол, било то само до кръста. И със сигурност никога дори не си бе и представяла да съблича някого.
Разтрепери се от вълнение. Спомни си мускулестото тяло на Бък, тежестта му, ръста му. Той беше млад, красив и мъжествен и тя реагираше на това по начин, по който никога не беше реагирала на Еймъс Мерик или Лиймън Джилет. Почти не можеше да устои на желанието си да го докосне.
— Остави ме! — каза Бък.
— Трябва да почистя раната.
— Лекарят ще го направи.
— Още не е дошъл.
— Ще дойде. Мога да почакам.
Хана осъзна, че думите му не са плод на някаква престорена скромност. Той не искаше тя да го докосва. Омразата му беше толкова силна, че по-скоро би лежал в собствената си кръв и мръсотия, отколкото да й позволи да го докосне.
— Не е необходимо да ме харесваш, за да ми позволиш да ти помогна.
Погледът му беше смразяващ.
— Нито пък е необходимо аз да те харесвам.
Той не реагира. Това вече я ядоса. Държеше се глупаво и инатливо. Хана нямаше високо мнение за мъжката интелигентност, но от него определено бе очаквала повече.
— В това състояние едва ли ще можеш да изпълниш своята част от уговорката ни! — сопна му се тя ядно.
Той я изгледа сърдито, но каза:
— Добре, давай.
Въпреки неохотното му съгласие, погледът му я подканваше да го докосне. Тя протегна ръка, но после бързо я отдръпна.
— Няма да те ухапя — каза Бък.
— Не съм много сигурна — измърмори тя, отвратена от собственото си малодушие и ядосана от факта, че Бък веднага усети нейната неувереност.
— Сигурен съм, че знаеш как се разкопчават копчета. Имаш цяла редица отпред на роклята си.
Веднага осезаемо почувства прилепналите към тялото й дрехи, как пристягаха гърдите й, кръста й, корема й. Беше, като че ли Бък я докосваше с очи. Изпита непреодолимо желание да се отдръпне, да се скрие някъде.
— Знам, че няма да понесеш гледката — каза той. — Забрави!
— Не е това! — възпротиви се Хана. — Просто не съм свикнала да бъда в компанията на мъже.
— Може би трябваше Зийк да остане, а ти да отидеш да доведеш доктора.
Хана се вбесяваше все повече и повече както на себе си, така и на Бък, но не достатъчно, че да преодолее нежеланието си да го докосне.
— Ако затвориш очи…
— О, за Бога! — възкликна Бък, но въпреки това затвори очи.
Хана се насили да се пресегне и да започне да разкопчава ризата му. Отчаяно се опитваше да мисли само за копчетата и плътната материя, от която бе изработена ризата. Но в момента, когато я отгърна и зърна гърдите на Бък, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за тялото на мъжа пред себе си. Кожата му беше бяла и гладка. Тук-там се виждаха черни косъмчета, виещи се по изваяните му мускули.
Тя се опита да се съсредоточи върху кръвта, която беше напоила ризата му, но усилието й да не го гледа, докато го разкопчава, всъщност я принуди да го докосва много повече от необходимото. Последното копче бе разкопчано и пред очите й се разкри пъпа му и бледата бразда, която тръгваше надолу. Хана си забрани да мисли за останалата част от тялото му. Усети как се изчервява, докато издърпваше ризата от панталона му.
— Свърши ли вече? — попита Бък. — Още малко и ще заспя.
Хана дръпна и последния край на ризата. Изобщо не съжали, когато го видя да потрепва от болка.
— Ще трябва да се обърнеш. Няма как иначе да сваля ризата.
— Не мисля, че ще мога.
— Ще изгуби много кръв — обърна се Хана към майка си. — Ще трябва да ми помогнеш. Няма да мога да го обърна сама.
Хана видя как майка й се опитва да се пребори със себе си. Бък също го видя. Той веднага се преобрази в същия джентълмен, когото тя беше видяла предния ден в кухнята им.
— Всичко е наред! — каза Бък с онзи специален тон, който пазеше само за Сара. — Не е необходимо да ме докосвате, ако това ще ви разстрои.
Хана недоумяваше с какво толкова Бък успяваше да омагьоса майка й, но тя излезе от вцепенението си. Двете заедно успяха да го обърнат и той се озова в средата на леглото. Отне й доста време, докато успее да свали ризата от здравото му рамо и да я отметне настрани.