— Естествено, че не. Пропуснах вечерята си заради вас.
— Можете да останете да вечеряте с нас, веднага щом се погрижите за Бък — предложи му Хана.
— Никога досега не ми се беше налагало да бия толкова път, само заради някакъв си работник. Обикновено те сами се превързват и продължават със задълженията си.
— Бък не е просто само помощник — каза Хана, раздразнена и притеснена от отношението на лекаря. — Той иска да откупи част от ранчото.
Лекарят очевидно се изненада.
— Джозеф Мерик знае ли за това?
— Самият той ми каза, че ако не приема предложението на Бък, ще продаде ранчото.
— Така е, когато имаш кредити — каза доктор Янт. — Джозеф не може да пренебрегне дълговете на баща ти. Тези пари са необходими за много неща.
— Причината е, че хората ви се опитват да обработват земя, която не става за нищо друго, освен за отглеждане на добитък — намеси се Бък.
— Нашите хора не знаят как да се грижат за едно ранчо — каза доктор Янт, поглеждайки Бък за първи път. — Те са търговци и занаятчии.
— Тогава трябва да се преместят в Остин или Сан Антонио.
— Предпочитаме да си създадем наша собствена общност.
— Спри да дрънкаш и се заеми с него! — прекъсна ги рязко Зийк. — Изобщо не ни пука за теб или проклетата ти общност.
Лекарят изгледа Зийк все едно иска да го стъпче с ботушите си и Хана отново се притесни. Явно и баща й бе изпитвал същото към Бък.
— Почистих раната и се опитах да спра кървенето — каза Хана, опитвайки се да привлече вниманието на лекаря към Бък. — Според мен, куршумът е излязъл.
— Тогава защо ме повикахте? — възнегодува той. — Не мога да направя нищо повече.
— Можете да се погрижите раната да не се инфектира — сряза го Зийк.
— Това никой не може да гарантира.
— На ваше място бих се постарал. Ако той умре и вие сте мъртъв.
Хана и за миг не се усъмни, че Зийк говори сериозно. Очевидно доктор Янт също му повярва и насочи вниманието си изцяло към Бък.
— Нищо повече не мога да направя — каза той петнадесет минути по-късно. — Почистили сте раната много добре. Просто сменяйте редовно превръзката и слагайте от противовъзпалителните прахчета върху раната всеки път, когато го правите.
— И изварявайте превръзките, преди да ги изперете! — добави Зийк.
— Вие откъде знаете за това? — попита го докторът подозрително.
— Един истински доктор ни беше съсед там, където отраснахме — обясни Бък.
— Вие двамата сте израснали заедно?
— И двамата бяхме осиновени от едно семейство.
Изражението на доктор Янт ясно показваше, че според него само си бе загубил времето тук. Хана изпита истинско облекчение, когато той отказа да остане за вечеря. След явно пренебрежителното му поведение, тя не бе много сигурна, че ще може да му сервира. Беше убедена, че той никога не би се съгласил да седне на една маса със Зийк.
— Отивам да ти приготвя нещо за вечеря — каза тя на Бък, връщайки се в стаята, след като изпрати лекаря до вратата.
— Мога и сам да дойда до масата.
— Не, няма да можеш да работиш, ако не се възстановиш. Ще останеш в леглото, докато аз преценя, че вече си добре и можеш да станеш.
— Ти ли ще ме къпеш и преобличаш?
Не можа да прецени дали е ядосан или й се присмива. Или може би и двете. Нямаше значение. През следващите няколко дни тя щеше да контролира нещата.
— Зийк може да ти помогне да се съблечеш — отвърна му Хана и побърза да излезе от стаята, преди той да може да й отговори.
Хана почука на вратата на стаята на Бък.
— Влез.
Тя влезе и сложи вечерята му на масата до леглото. Зийк вече бе помогнал на Бък да се съблече. Панталоните му лежаха в долния край на леглото, а ботушите му бяха прибрани в ъгъла. Мисълта, че е гол под завивките, я караше да се чувства доста неспокойна. Дори не й се вярваше, че мисли за такива неща, но това усещане не я напускаше. При вида на голите гърди на Бък сърцето й така се бе разтуптяло, че тя се почувства леко замаяна.
— Мама ти е сервирала вечерята на масата — каза тя на Зийк.
— Той може да се нахрани тук с мен — предложи Бък.
— Само ще създаде допълнителни грижи на мама. След това може да се върне тук и да си продължите разговора.
— Няма нужда — каза Зийк. — Знам какво трябва да направя.
Той затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.
Хана придърпа един стол по-близо до леглото, седна и взе купата и лъжицата от подноса.
— Какво правиш?
— Не мога да те храня изправена.
— Мога и сам да се нахраня.
— Не можеш, ранен си.
— Този бандит ме простреля в дясното рамо, но аз се храня с лявата ръка.