— Нямам нищо против да ти помогна.
— Върни ги обратно на подноса.
Хана направи каквото й нареди, облегна се на стола и скръсти ръце в скута си.
— Мисля, че не е зле да поговорим.
— По дяволите, жено, дай ми храната. Гладен съм и не ми се говори.
— Първо ще поговорим и после ще се нахраниш.
— Проклет да съм, няма да стане.
— А това е още нещо, което исках да обсъдим.
— Кое?
— Ругатните. Ще спреш да ги използваш, когато си в къщата. Това разстройва майка ми.
Това очевидно го свари неподготвен. Отвори и затвори уста няколко пъти, явно не му достигаха думи, преди накрая да изстреля:
— Защо?
— Защото така е възпитана. За нея това е езикът на Дявола.
— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал.
— Може и така да е, но тя все пак се разстройва.
Той я изгледа упорито.
— Добре, няма да ругая в нейно присъствие.
— Няма да ругаеш, когато си в къщата. Мъжете обикновено крещят, когато са ядосани и забравят, че могат да бъдат чути дори и през стените.
— Аз не крещя. Изабел никога не би го позволила.
Трябваше да се запознае с Изабел. Тази жена явно имаше способността да превръща мъжете в получовешки същества.
— Сега мога ли вече да ям?
— Все още не сме приключили.
— Нали току-що ти обещах да не ругая, когато съм в къщата?
— Не за това исках да говорим.
Изражението на Бък показваше, че е на ръба на търпението.
— А за какво?
— Няма ли все пак да ми кажеш какво се случи? Кой ти причини това и защо?
— Не се тревожи повече. Аз ще се погрижа.
— Значи не искаш да ми кажеш?
— И за какво ти е да знаеш?
— Защото това все още е моето ранчо.
— Ти се погрижи всичко да е наред в къщата. Аз ще се заема с останалото.
— Бих могла да помогна.
— Не можеш.
Тя се опита да прикрие раздразнението си.
— И какво смяташ да правиш?
— Не съм решил още.
— Ще ми кажеш ли, когато решиш?
— Ще ти кажа всичко, което е необходимо да знаеш.
Той нямаше да я посвети в плановете си. Беше като всички останали мъже, които познаваше. Сигурно и той вярваше, че жените не са достатъчно умни да разберат мъжките дела и не би искал да му се бъркат.
За момент се поколеба дали да го остави гладен, докато не й каже, но се отказа. Най-вероятно щеше още повече да се нарани, докато се опитва да достигне подноса. И щеше да я намрази още повече.
— Има ли още нещо, от което да си недоволна? — попита я той.
— Ти не ме харесваш — подхвана тя веднага, щом се успокои достатъчно, че това, което казваше, няма да прозвучи хапливо. — Предполагам, че те разбирам, след това, което баща ми ти е сторил. Но ако ще работим заедно, ще трябва да намерим начин да се разбираме.
Изражението му остана непроменено.
— Никога не съм предполагала, че баща ми те е бил толкова жестоко. Не можах да повярвам на очите си, когато свалих ризата и видях гърба ти. Едва ли е от значение, че аз също мразех баща си и че двете с майка ми много се страхувахме от него. Мисля, че ти вече знаеш това.
Той не издаде с нищо, че я разбира или го интересува.
— Не знам дали бих могла да направя нещо, за да го спра, но се срамувам, че дори не съм опитала. Мислех, че постъпвам правилно, като се правех, че не те забелязвам. Сега разбирам, че не съм била права. Но аз бях само на четиринадесет тогава и не разбирах какво се случва. Не го казвам като оправдание. Просто се опитвам да ти обясня нещата.
Лицето му беше като изсечено от камък, но в очите му гореше дива омраза. Можеше да се преструва, че не чувства нищо, но тя беше уверена, че в сърцето му все още се таеше гняв.
— Исках да те харесам, когато пристигна вчера. Исках да вярвам, че си тук, за да помогнеш на мама и мен. Сега зная колко глупаво е било да мисля така, но това не означава, че не можем да се държим като цивилизовани хора един с друг.
— И какво те кара да мислиш, че аз съм цивилизован?
Въпросът беше зададен съвсем тихо, но Хана долови прикритите емоции, които бушуваха в него.
— Тревожех се за теб. Мама също. Знам, че не ти се вярва, но е така. Знаехме, че баща ми те товареше с прекалено много работа. Безпокоях се за теб, когато избяга и се надявах да си добре.
Беше очевидно, че не вярва на нито една нейна дума. Може би беше толкова емоционално опустошен, че му беше невъзможно да приеме, че някой би се разтревожил за него.
— Не знам защо се държиш толкова мило с мама, но дори само това е достатъчно, за да те харесвам. Тя не те отбягва. Въпреки, че все още е напрегната, ти можеш да я накараш да направи неща, които дори и аз не бих могла. Толкова ми се иска пак да стане същата мила, усмихната жена, която помня от детството си. Ако успееш да го постигнеш, ще ти бъда задължена за цял живот.