— Майка ти е минала през ада.
— Мислиш ли, че аз не съм?
Мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор. Това я ядоса.
— Да, с мен не са се отнасяли толкова зле, колкото с теб или мама, но съм преживяла достатъчно, за да съм сигурна, че никога няма да допусна мъж да управлява живота ми.
— И какво възнамеряваш да правиш?
— Да остана в това ранчо.
— Но ти не знаеш как да го управляваш.
— Ти ще ме научиш.
— Затънала си в дългове.
— Ти ще ми помогнеш да ги изплатя.
— А ако и аз искам това ранчо? Тогава какво?
— Няма да ти го отстъпя.
— Какво, ако си го взема сам?
— Няма да ти позволя. Искам да сме приятели, но ако не ми оставиш друг избор, ще се превърна в твой враг. Ще те преследвам навсякъде и ще науча всичко, което трябва. Ще запазя ранчото си и ще преуспея. Едно ще ти кажа Бък Хобсън, няма да позволя на никой мъж да се държи с мен така, както баща ми се отнасяше с майка ми. Преди това ще го убия.
Хана грабна купата и лъжицата и ги тикна в ръцете на Бък.
— По-добре си изяж вечерята, преди да е изстинала.
Седма глава
Бък с облекчение изгледа как Хана затваря врата след себе си. Не знаеше какво да мисли за нея, но не искаше тя да види смущението му. Не искаше да повярва, че тя някога бе мислила, бе се тревожила за него. Не искаше да вярва, че съжалява за това, че не се бе опитала да попречи на баща си да го пребива или е доволна от идването му в ранчото, за да помогне на нея и майка й.
И това, което беше най-важното, не искаше да желае тя да бъде около него. Да вижда усмивката й, нежните извивки на тялото й, да чувства допира й, когато го докосва или тихите й стъпки, когато минава покрай стаята му. Нито пък искаше тялото му да изгаря от желание всеки път, когато си спомнеше, че тя спи в стаята от другата страна на коридора.
В началото не обърна голямо внимание на тези чувства. Всеки нормален мъж би реагирал така в близост до привлекателна жена. Той беше млад, здрав мъж с нормални желания. Но сега фактът, че все още я желаеше, докато лежеше с дупка от куршум в рамото, го разтревожи.
До този момент успяваше да потиска този вид желания. Така бе успял да запази здравия си разум. Сега усещаше, че контролът му се изплъзва и това никак не му харесваше. Не беше подозирал за такава слабост в себе си и със сигурност не бе очаквал точно Хана да я извади на повърхността. За негов късмет, тя не изглеждаше склонна да се възползва от нея.
Хана не беше сантиментална жена. Искаше той да оздравее, за да може отново да възседне коня си колкото се може по-скоро. Е, и той искаше същото, но не му харесваше тя да се вълнува за него и дори да му предлага съчувствието си. Не можеше да си позволи да бъде отклонен от намеренията си от някакви емоции и чувства, а най-малко от благодарност. Това винаги водеше до привързване и никой не можеше да каже какво би могло да се случи след това.
Трябваше да измисли как да върне обратно всяка „заблудила“ се крава от ранчо „Рафтър Ди“ и то без междувременно той и Зийк да бъдат застреляни. Раната в рамото му ясно показваше, че Лиймън Джилет няма никакво намерение да върне и едно животно, дори и онези, които все още носеха клеймото на „Тъмблинг Ти“. Можеше само да гадае колко от тях вече бе успял да жигоса с неговата дамга.
Той имаше намерение да си върне и тях, но му трябваше план. Джейк казваше, че умният човек винаги трябва да има план и че земята е осеяна с костите на хора, които първо действат, а после мислят. Бък нямаше никакво намерение да бъде един от тях, но трябваше да измисли как да си върне добитъка. Това беше ключът към успеха на ранчото, а Хана и майка й щяха да получат достатъчно пари, за да се установят някъде другаде.
Бък не приемаше насериозно клетвите на Хана, че тя никога няма да се омъжи. Много жени казваха, че мъжете не стават за нищо и че не искат да имат нищо общо с тях и след това се влюбваха в първия красив нехранимайко, който им се изпречеше на пътя. Той не смяташе, че Хана е толкова вятърничава, но бе сигурен, че би приела едно добро предложение за женитба, вместо да се мъчи да управлява ранчото сама.
Но не и Еймъс Мерик. Трябваше да е някой, който ще се грижи добре за нея и майка й и ще ги накара да се почувстват обичани и ценени. Заслужаваха го и двете след това, което бяха преживели с Натаниъл Гросек.
Зийк влезе в стаята, без да почука.
— Добре ли си вече?
— Много по-добре, след като се нахраних.
— И до кога мислиш да се излежаваш?
— Утре ще съм на седлото отново.
— Подозирах, че ще кажеш това. Няма да се качиш на кон, докато не се оправи ръката ти.
Зийк щеше да се ужаси, ако знаеше, че гледа Бък със същия поглед, както правеше и Джейк, когато бе решил да го поучава.