— А женска работа ли е да измрем от глад или да изгубим единствения начин да се издържаме? — настроението й рязко се промени. — Той смята да върне кравите дори и да се наложи да се бие заради тях.
— С пистолети?
— С пушки, предполагам. Пистолетите не стрелят надалеч.
— Не мога да повярвам, че говориш толкова спокойно за мъже, които вадят оръжие един срещу друг. Бък може да бъде убит.
— Знам. В такъв случай няма да успеем да си изплатим дълговете.
— Не те ли интересува какво може да се случи с него?
— Разбира се. Ако го убият, няма да успее да изпълни своята част от сделката.
— Хана, изненадваш ме.
— Съжалявам, но се ядосах, защото не ми казва какво става. Сега съм изплашена, че може да го убият, а ние ще останем без стотинка.
— Не се ли притесняваш, че може да го убият?
— Само казах…
— Имам предвид наистина да се притесняваш?
Хана млъкна по средата на думите си.
— Не го познавам достатъчно, за да се притеснявам.
— Помниш ли как спря баща ти, преди да те пребие?
— Разбира се.
— А помниш ли какво ми каза тогава?
— Не.
Тя помнеше, че каза много неща за баща си тогава, но не помнеше да е казала нещо за Бък.
— Каза, че единственият начин, по който би могла да му помогнеш тогава, е да не му обръщаш внимание, но ако някога се наложи, би дала живота си за него.
Хана не беше готова да стигне толкова далеч, но не искаше никой да пострада. Щеше да е жалко млад и красив мъж като Бък да бъде убит. Вероятно някъде някое момиче чезнеше от любов по него точно сега. Но тя не вярваше, Бък да изпитва същото. Това, за което той жадуваше в този момент, беше нейното ранчо.
— Мамо, това беше преди шест години. Била съм твърде малка, за да осъзная какво казвам.
— Може поне да си загрижена за неговата безопасност.
— Мисля, че се вълнувам, но е трудно, когато се отнася с мен така, сякаш съм твърде глупава, за да разбера мъжките дела.
— И аз не разбирам защо ти е да се бъркаш в тях.
— Защото не искам никога вече да изпадам в такова положение. Не възнамерявам да се омъжа за когото и да било, само за да имам покрив над главата си.
— Тогава го остави да свърши това, за което е дошъл тук. Ако успее, ще помогне и на нас. Сега иди да си починеш. Винаги има много повече работа, когато в къщата има болен мъж.
Хана целуна майка си и се прибра в стаята си. Но тази вечер тя й изглеждаше недружелюбна, а леглото й беше студено и празно. Странно, никога до сега не се беше чувствала така. Винаги бе търсила уединението и спокойствието на стаята си. Това място беше убежището й, където намираше покой от напрежението и несигурността на деня.
Но не и тази вечер! И вината беше изцяло на Бък Хобсън. Той бе разклатил спокойствието й и бе посял семената на съмнението. На Хана това изобщо не й допадаше. Тя се стремеше винаги да е абсолютно сигурна в действията си и в правотата на решенията си.
Тя пристъпи от леглото към прозореца. Но взирането в тъмните сенки в далечината не й даде очакваните отговори. Трябваше да е честна пред себе си и да си признае, че вината за загубата на душевното й равновесие бе изцяло нейна. Бък не беше направил нищо, с което да я накара да го хареса, дори не се бе опитал да се държи любезно. Хана си беше позволила да бъде привлечена от чисто мъжкото му излъчване.
Самата тя не знаеше какво я привличаше в Бък. Трябваше да си признае, че това беше източника на проблема, който я тревожеше, а не Еймъс Мерик. И двамата бяха едри, красиви мъже, уверени в себе си — не агресивни, а самоуверени, точно типа мъже, по който всяка една жена би въздишала.
Всички, но не и тя.
Тя знаеше истинската природа на мъжете, дори и на най-добрите от тях. И тялото й никога не я бе предавало… поне до този момент. Караше я да се чувства самотна и й беше студено. Държеше я будна, когато разумът й казваше, че е време за почивка. Не спираше да й напомня, че в съседната стая има мъж, който лежи гол под онези чаршафи. Напомняше й за топлината на кожата му и твърдостта на мускулите му.
Тя обгърна с ръце раменете си, за да се предпази от нощния хлад. Или от хладината, лъхаща от сърцето й? Тялото й не се вълнуваше от леденото му мълчание или безжалостния му поглед. Вместо това откликваше на спомена за допира до стегнатото му тяло, докато го смъкваше от седлото, лекото движение на гръдния му кош, докато разкопчаваше ризата му, силният огън, който изгаряше пръстите й всеки път, когато го докоснеше.
Хана усети как зърната на гърдите й се напрягат, а кожата й става толкова чувствителна, че едвам понасяше грубата материя на нощницата си. И най-лекото движение караше тялото й да потреперва. Никога досега не се бе чувствала така. Отчаяна, тя се опита да се овладее.