Напомни си, че Бък не я харесва и иска да й вземе ранчото, но явно тази вечер това не беше достатъчно. Всеки път, когато се връщаше към тази мисъл, си припомняше колко внимателно се бе държал с майка й, а това показваше, че не е толкова груб и безсърдечен, за колкото искаше да се представи.
Или наистина беше? Той харесаше Зийк, въпреки че нямаха нищо общо помежду си, освен че са били бити и третирани като роби. Вероятно затова се отнасяше мило с майка й — явно я приемаше като една от тях. Но не би харесал или повярвал на никого, който не е страдал като него.
Всички тези безкрайни въпроси изтощиха Хана. Не виждаше смисъл да търси отговорите им. Не искаше Бък да остане в ранчото и минута повече, след изтичането на шестте месеца, за които се бяха уговорили. Имаше намерение да го отпрати някъде другаде, да тревожи друг и да го лишава от съня му.
Тя се пъхна между завивките, завъртя се на една страна и удари пухената си възглавницата. Щеше да заспи. Но за съжаление леглото й не беше нито по-топло, нито по-малко самотно.
Бък седеше в кухнята и гледаше втренчено храната в чинията си. Яденето имаше вид на говеждо месо, но вкусът му беше все едно е било киснато в оцет цял ден.
— Какво е това? — попита той раздразнен, защото рамото още го болеше, а и защото Зийк не се беше прибрал за закуска. Бък се страхуваше да не са го застреляли.
Ядосваше се и защото Хана го привличаше по-силно от всякога. Принудителният престой в къщата през следващите дни само щеше да поддържа огъня на желанията му. Искаше му се да я повали на земята и да се изгуби в нежното й тяло. Може би това щеше да изгони мрачните му мисли, тялото му нямаше да гори в пламъци, а умът му да обезумява от страст.
— Говеждо е — каза Хана.
— Какво си му направила?
— Мариновано е.
Той бутна чинията настрани с отвращение.
— Това не става за ядене.
Госпожа Гросек безмълвно му предложи чиния, пълна с някаква бяла каша с големи бучки, които плуваха вътре.
— За Бога, какво е това?
— Сушена херинга — отговори Хана.
Миришеше на изгнила херинга.
— Нямате ли нещо обикновено като свински пържоли или бекон? Или пък сладко и бисквити?
— Вчера не се оплака — каза му Хана.
— Защото направи наденица и онези палачинкови неща. Те ставаха за ядене.
— Бяха картофени пърженки.
— Не ме интересува как ги наричаш. Това обаче не мога да го ям.
— И какво ядеш обикновено? — гласът й издаваше гнева й.
— Бекон, говеждо и еленово месо, когато успеем да си го набавим. Зеленчуци, консервирани плодове, домати, ориз, боб и картофи.
— Питах какво ядеш за закуска?
— Пържен бекон или наденица, картофи или царевични питки с бисквити и сладко. Е, не бих имал нищо против малко от онези яйца ей там.
— Тях ще ги продавам.
— Уговорката ни е да не продаваш това, което ни трябва за храна. Мисля, че можеш да се лишиш от три яйца.
Хана имаше вид на човек, който всеки момент ще откаже, но очевидно размисли.
— Ще направя бисквити.
— Изабел прави най-вкусните бисквити на света.
Тази информация очевидно не зарадва особено Хана.
— Сигурна съм, че моите няма да са толкова хубави, но не вярвам да се задавиш с тях. Ще трябва да почакаш, докато ги приготвя.
— А какво ще правиш с това? — той посочи киселото говеждо месо.
— Ще го изям аз.
Бък сви рамене.
— Ще ида да видя къде е Зийк.
— Искаш ли да ти направя кафе?
Бък се обърна, изненадан, че Сара Гросек говореше на него.
— Да, моля. Колкото по-силно, толкова по-добре.
Госпожа Гросек кимна и продължи да яде ужасната каша в чинията си. Бък побърза да излезе от кухнята.
Зийк пристигна точно когато Бък отиваше към хамбара.
— Не трябваше да ставаш от леглото — каза Зийк, когато Бък стигна огражденията за конете.
Зийк вече разседлаваше коня си. Животното изглеждаше потно и уморено. Където и да беше ходил Зийк, беше изтощил коня си.
— Тъкмо бях решил да проверя дали не са те убили — отвърна Бък.
— Обходих ранчо „Рафтър Ди“ от край до край. Доведох около дузина крави с мен.
— Ти си луд!
— Нищо подобно. Тези хора са толкова сигурни в себе си, че не бяха поставили никакви нощни пазачи.
Бък знаеше, че е безполезно да напомня на Зийк, че това, което е направил, беше много рисковано. Единственото, което можеше да направи, за да го спре, бе да го върже.
— И какво откри?
— Намерих добитък, собственост на „Тъмблинг Ти“ из цялото ранчо. Не всичките липсващи крави, но може би половината. Повечето от тях бяха смесени с техните. Няма да можем да си върнем всичките, без да претърсим мястото обстойно.