— И колко от тях имаха новото клеймо?
— Горе-долу колкото ни липсват.
И Бък вече беше стигнал до същото заключение. И, ако беше на мястото на Джилет, щеше да наеме колкото се може повече работници, за да жигосат наново животните от „Тъмблинг Ти“, преди годишното събиране и разделяне. Ако успееше да им постави новото клеймо, щеше да се присъедини към общото събиране само за да докаже на останалите съседи, че само малка част от животните на „Тъмблинг Ти“ са преминали в земите му.
Бък трябваше да измисли начин да го спре, но точно в този момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за празния си стомах.
— Влизай в къщата. Хана прави яйца за закуска.
— Не обичам яйца много.
— Ще ти харесат много повече от киселото говеждо, дето се опита да ми пробута.
— Изабел дали би се съгласила да дойде и да я научи да готви?
— Хана да се учи от Изабел? По-скоро ще ни сервира печен койот.
— Няма да ти хареса — каза Зийк. — Много е жилав.
— Ял ли си койот?
— Когато бягаш и се укриваш, ядеш всичко, което намериш.
Бък осъзна, че никога няма да опознае Зийк напълно. Всеки път, когато си мислеше, че знае всичко, се оказваше, че има още нещо ново, за което не е знаел.
Бък се настани на стола си. Все още не беше решил дали да се ядосва, или да се наслади на факта, че се грижат за него. Опитът му да язди се превърна в провал. Не се наложи нито Хана, нито Зийк да му казват, че още е твърде слаб да се задържи на седлото, камо ли да се качи на коня. След закуската се върна обратно в леглото с надеждата да се почувства по-добре по обяд. Естествено, това не се случи. Оставаше му или да остане в леглото, или да броди из къщата, или да седне навън.
Той избра да остане навън, но се виждаше, че не го свърта. Имаше чувството, че с всяка прекарана тук минута шансовете му да получи това ранчо намаляват. Всеки ден, всеки час даваше възможност на Джилет да жигосва със своето клеймо все повече и повече животни. Това докарваше Бък почти до лудост от нетърпение, но дори и да се опиташе да яхне някой кон, Хана щеше да изтича при Зийк и да му каже.
Госпожа Гросек също беше проблем. Не спираше да се суети около него, приготвяше му два пъти повече храна, отколкото можеше да изяде. Непрекъснато се грижеше за удобството му, сменяше превръзките му, правеше му кафе и се опитваше да му угоди по всякакъв начин. Дори когато той задряма в стола си, докато тя работеше в градината, дойде при него, за да се увери, че не е гладен или жаден.
Това внимание го караше да се чувства неудобно. Не беше свикнал да се грижат за него. Знаеше, че няма да продължи дълго. Собствените му родители се бяха отказали от него и го бяха изхвърлили. Същото щяха да направят и другите. Ако госпожа Гросек не се държеше като изплашено зайче, той със сигурност щеше да й каже да го остави на мира. Но той си мълчеше и ако Хана не се бе оплакала, че майка й е направила пътека през градината, вероятно нямаше да се спре.
Досега никога не се бе случвало да седи и да гледа как жените работят. Беше приел за даденост, че работата с кравите е по-трудна и по-важна. Освен, че готвеха и разчистваха кухнята след това, двете жени се грижеха за домашните животни, дояха млекодайните крави, събираха яйцата и прецеждаха млякото.
След това Хана и майка й работеха в градината. Бък прецени, че тя е не повече от пет акра. Не биха могли сами да я прекопаят на ръка. Трябваше да попита дали Евънс има муле и рало. На Зийк нямаше да му хареса, но той би могъл да изоре цялата градина за ден. Би отнело месец, ако трябваше да се направи на ръка.
Предусещайки някаква опасност, Бък отвори очи. Хана се бе надвесила над него и го гледаше с неумолим поглед.
— Цялата сутрин прекара в леглото.
Той закри очи с ръка, за да може да погледне нагоре към нея.
— Е, и?
— Е, значи не ти се спи.
— Не мога да яздя. Какво очакваш да правя?
— Можеш да ни помогнеш.
Бък забеляза потта, която се стичаше по челото на Хана, както и мръсотията, която покриваше бузите и ръцете й. Роклята й също беше цялата на петна.
— Как? — Всички момчета трябваше да помагат в градината на Изабел, но той нямаше никакво намерение да й разкрива този факт.
— Можеш да засадиш картофите.
— Няма да мога едновременно да ги слагам в лехата и да нося кошницата.
— Това ще го направя аз. Ти можеш да ги зариваш, след като ги хвърля.
— В момента не мога да държа мотика.
— Можеш да избутваш пръстта с крак.
Той погледна надолу. Носеше ботуши с връзки.
— Не ми казвай, че си толкова отпаднал, че да не можеш да ритнеш малко пръст. Или работата в градината е под достойнството ти?
Той се изправи. Щеше да й помогне да засади проклетите си картофи.