— Да не забравиш да си сложиш шапка — каза Хана. — Не искам да слънчасаш.
Тя се обърна и измарширува напред, преди да успее да й каже, че не понася такива наперени госпожички. Не одобряваше жените да бъдат малтретирани, но смяташе, че те трябва да се отнасят с уважение към мъжете си. Това беше и единственото нещо, което не харесваше у Изабел. Имаше моменти, когато тя ясно показваше, че според нея нито един от мъжете в ранчото им не притежаваше повече ум и от гъска. Това никога не притесняваше Джейк, но винаги дразнеше Бък.
Бък си взе шапката и последва Хана в градината. Пръстта беше мека под краката му. Не му се мислеше какъв къртовски труд е бил положен, за да прекопаят тази земя. Можеше и да не харесва Хана Гросек, но не можеше да отрече, че работеше упорито.
— Не трупай много пръст отгоре, само няколко сантиметра — обади се Хана, след като започна да хвърля картофи в предварително приготвените лехи. — Все още е доста студено през нощта. Ако падне силен дъжд, ще изгният още преди да поникнат.
— Знам — Изабел го беше научила на много повече неща за градинарството, отколкото той би искал да знае.
Той зари с пръст първото парче картоф, но го зарови по-дълбоко от необходимото. С мотика работата щеше да върви много по-леко. С крак изрита малко пръст обратно.
— Ако не побързаш, ще трябва да свърша половината и от твоята работа.
Бък вдигна поглед. Хана вече се беше отдалечила доста надолу по лехата. Тя не спря и дори не го погледна, докато казваше това. Продължаваше да пуска картофите на равни разстояния. Всеки от тях попадаше точно в средата на оформените редици. С тази скорост тя щеше да приключи още преди той да успее да започне.
— Мога да го направя както трябва или бързо — отвърна й той.
Този път тя спря и се обърна.
— Майка може да го направи както трябва и при това бързо. Искаш ли да се смените?
Госпожа Гросек връзваше грах. Работа, която Бък не би успял да свърши само с една ръка.
— Не се тревожи, ще ги зария.
— До тогава и млякото ще съм издоила.
Мразеше саркастични жени.
— Вероятно.
Той работеше методично, без да вдига поглед, за да провери дали Хана не се е отдалечила още повече. Този следобед се чувстваше по-добре. Утре вече щеше да е в състояние да язди. Тогава тя можеше да се оправя с градината си сама.
— Сигурен ли си, че това няма да навреди на рамото ти?
Бък все още се изненадваше, когато чуеше гласа на Сара Гросек. Чудеше се дали не бе спряла да говори, за да не би случайно да обиди съпруга си.
— Мамо, той не е дете — обади се Хана. — Нищо няма да му стане, ако го заболи малко.
Мъжката му гордост накара Бък да изпъне рамене още малко.
— Нищо ми няма, госпожо Гросек. Добре съм. Благодаря, че попитахте.
Той продължи да зарива картофите. Вече беше схванал как става и се движеше по-бързо. Погледна напред. Нямаше да успее да настигне Хана, но нямаше и да увеличи разстоянието помежду им. Когато се върна, за да започне следващата леха, тя спря за момент да провери как се справя.
— Бързо се учиш.
Не можа да прецени дали наистина беше изненадана, или само го дразнеше. Каквото и да беше, думите й не му харесаха.
— Всеки мъж може да свърши същата работа, която върши и една жена.
Нямаше за цел да я предизвиква, но беше раздразнен от постоянното й заяждане. Можеше да усети изпепеляващия й поглед върху гърба си. Когато се обърна, очите й хвърляха искри.
— Предполагам обаче, че жените не могат и да си помислят да свършат половината от нещата, които могат мъжете.
Бък би предпочел да си беше прехапал езика. За свое щастие никога не беше казвал нещо подобно пред Изабел.
— Добре, де! Нали садя проклетите ти картофи. Няма нужда да ме нападаш.
— А ти няма защо да се държиш така, като че си пратен от милостивия Господ да спасиш нас двете бедни женици от сигурна смърт.
— Трябва да си благодарна, че някой ме е изпратил, защото иначе щяхте да останете без покрив над главата си.
— Ще падна на колене от благодарност, когато ти вече няма да си под този покрив.
— Боже, мразя устати жени.
— Аз пък мразя мъже, които си мислят, че те са най-великите, а жените съществуват на този свят само за да се грижат за нуждите им.
— И от къде го измисли това, по дяволите? Пребродих половината окръг, за да търся кравите ти, дори ме простреляха. За какво друго съм те молил, освен да ме нахраниш?
— Не си ме молил — припомни му Хана. — Настояваше да го запишем в споразумението.
— Напротив, казах ти, че не е необходимо да го пишеш.
— Сега си лежиш по цял ден, оставяш майка ми да ти слугува, без да проявяваш никаква благодарност, а се вбесяваш само защото те накарах да свършиш някаква работа.