— Какво ти става днес? — попита я майка й. — Не си на себе си още откакто се събуди сутринта.
— Ами ти? И ти никога преди не си се държала така.
— Какво имаш предвид?
— Още от сутринта се суетиш около Бък, все едно е инвалид. После пък каза, че трябва да се омъжа за него. След това покани господин Евънс на вечеря и не спря да му прислужваш на масата.
Тя спря и вдигна прозореца, за да чуе какво си говорят мъжете.
— Говорят си за ранчото. Може и да чуя нещо, което да постави на изпитание ограничената ми женска интелигентност.
— Мъжете не обичат да обсъждат работата си пред жени. Това ги кара да се чувстват неудобно.
— Това е и моя работа. Аз също се чувствам неудобно, когато ме държат в неведение.
— Мъжете не виждат нещата така.
— Е, крайно време е да започнат — Хана надникна през прозореца. — И Уолтър Евънс е също толкова лош, колкото и Бък.
— Предполагам, че ще го виждаме доста по-често, щом ще помага на Бък — добави Сара, което още повече възбуди интереса на Хана.
— Ами другите собственици на ранчо? — попита Хана, като гледаше майка си внимателно.
— И тях — отговори майка й безучастно.
— Не разбирам! — учуди се Хана. — Мислех, че те е страх от мъжете.
— Страхувах се от яростта на баща ти. Ако му се противопоставях, той реагираше още по-зле. Научих се да се крия или да съм толкова незабележима, че да не ми обръща внимание. Също както ти се научи да мълчиш. Връщах се в спомените си към други времена и други мъже и те ми помогнаха да преживея всичко. Просто още ми е трудно да се отърва от този навик сега, когато вече не е необходимо. Присъствието на Бък в къщата много ми помогна.
Хана се отказа да спори. Появяването на Бък преобърна живота и на двете. Тя не можеше да го проумее и преди всичко не можеше да си обясни защо изведнъж всичко, което той правеше, я дразнеше толкова много.
Докато наблюдаваше двамата мъже през прозореца, тя видя Бък да се усмихва. Хана усети някакво присвиване в стомаха си. Бък беше красив мъж. Той се усмихваше по същия начин и на майка й. Нищо чудно, че тя се престараваше в желанието си да му угоди.
Би й било приятно да се усмихва и на нея така от време на време.
Тя отхвърли тази мисъл и си заповяда да не става глупава. Той беше като всеки друг мъж, когото познаваше. Да доставят удоволствие на една жена не беше важно за тях.
— Не издържам повече — каза Хана. Хвърли парцала, с който беше забърсала масата, и свали престилката си. — Това е нашето ранчо. Имам пълно право да знам за какво говорят.
Майка й каза нещо, но Хана не я чу. Щеше да я пита по-късно.
След залез-слънце температурата се беше понижила с около двадесет градуса, но студеният въздух не успя да охлади гнева й. До сутринта земята можеше да замръзне. Добре, че картофите не бяха покарали. Щеше да се наложи да изчака известно време, преди да засади царевицата, тиквичките и късния грах.
Бък и Уолтър не вдигнаха поглед, когато тя излезе от къщата. Явно не ги интересуваше присъствието й. При тази мисъл страните й пламнаха. Стъпките й станаха по-отривисти, а токовете на обувките й се забиваха по-дълбоко в твърдата земя. Без да се церемони, тя попита:
— Какво ще предприемете, за да спрете кражбите?
Прямият й въпрос свари Бък неподготвен, но не го стресна. Той я погледна така, като че ли искаше да я удари по главата. Уолтър погледна първо единия, после другия и на нея й се стори, че улови искрица смях в очите му.
— Мисля, че трябва да знам — тя погледна Бък право в очите. — Ако ще продължаваш да се прибираш ранен вкъщи, ще трябва да имам под ръка бинтове и лекарства. В случай, че се оставиш да те убият, ще трябва да намеря някой друг да те замести.
Уолтър се усмихна широко. Беше убедена в това, но не бе толкова сигурна какво изразяваше лицето на Бък.
— Зийк и аз ще се погрижим за ранчото.
— Това вече го каза. Искам да знам как?
— Защо?
„Глупак такъв!“ Не знаеше ли, че тя иска да е в течение какво се случва със собствеността й? Или с него. Не беше толкова безразлична към съдбата му, колкото се беше престорила пред майка си. Опита се, разбира се, но възможността да го убият, я бе тормозила още от момента, в който се върна ранен в къщата.
— Тези крави са мои — каза тя. Безумно твърдение на една безумна жена, за каквато той най-вероятно я мислеше. Нямаше нищо против да се държи като такава, ако успееше да изкопчи информацията, която я интересуваше. — Не искам да ги преследват през половината Тексас, докато над главите им летят куршуми, да ги разстройват и да плашат малките им до смърт.
Бък я изгледа, като че ли тя напълно бе изгубила разсъдъка си.