— Какво става? — попита Хана.
— Шшт.
Измина цяла минута. Мъжете се опитваха да изглеждат спокойни, но Хана виждаше колко са напрегнати.
— Какво беше това? — настоя тя отново.
— Прозвуча като изстрели — каза Бък, — но бяха много слаби, за да съм сигурен.
— Сигурно някой е излязъл на лов за пуйки — каза тя. — Наоколо има много от тях.
Уолтър Евънс погледна към небето над тях.
— Малко е тъмно вече за такъв лов. Ловът на пуйки е най-успешен по здрач. Тогава се прибират да спят.
— Изстрелите бяха от пистолет — каза Бък.
— А пуйки не се отстрелват с пистолет, нали? — Не беше необходимо да й го казват. Вече знаеше отговора.
— Къде е Зийк? — тя внезапно се сети, че не го е виждала, откакто беше станал от масата.
— Някъде навън — отговори Бък, сочейки в посоката, откъдето бяха дошли изстрелите.
Девета глава
Никой не можа да спи добре тази нощ. След като чуха изстрелите, всеки се ослушваше със страх какво може да последва. Пред реалната възможност Зийк да е лошо ранен, дори мъртъв, непрекъснатото мърморене на Хана за бинтове и търсене на заместник на Бък звучаха жестоко. Тя не смяташе намерението на Бък да си върне обратно кравите за несериозно — знаеше, че може да има стрелба и някой можеше да бъде ранен, но всъщност никога не бе вярвала, че ще се случи.
Сега тези смътни тревоги се бяха превърнали в реалност. Зийк не се бе върнал.
— Няма и следа от него в обора — каза Бък, когато влезе в кухнята за закуска. Беше ходил до хамбара два пъти през нощта. Ранният сутрешен дъжд му бе попречил да провери за трети път.
— Чу ли и други изстрели? — попита тя.
Госпожа Гросек, която стоеше до печката, вдигна поглед разтревожена.
Бък поклати глава.
— Отивам да го търся веднага, щом закуся.
— Но ти още не можеш да яздиш — каза Хана.
— Мога да се закрепя на седлото.
— Раната ти може да се отвори.
— Не мога да стоя тук, без да предприема нещо — каза Бък явно ядосан. — Трябваше да тръгна да го търся още снощи.
— Това щеше да е много глупаво — каза Хана. — Ако някой е преследвал Зийк, ти щеше да се окажеш лесна мишена.
— Нямаш много добро мнение за мен, нали?
— Не вярвам, че ще успееш да стреляш с пушката само с една ръка. Нито пък да стреляш и да държиш юздите в същото време.
— Аз няма да се показвам.
— И какво ще направиш, ако откриеш Зийк ранен. Няма да можеш да го помръднеш или да го качиш на коня му. Няма да можеш дори да се качиш на собствения си кон, за да доведеш лекар.
Бък удари с юмрук по масата. Приборите подскочиха, но не толкова силно, колкото госпожа Гросек.
— Ако счупиш и другата си ръка, съвсем няма да си в състояние да направиш нещо.
Бък я изгледа свирепо.
— Харесва ти да ми се подиграваш, нали? Защо ме мразиш толкова?
Думите му шокираха Хана. Тя не го мразеше. Напротив, напоследък мислеше за него твърде много.
— Аз не те мразя! — каза тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-безразлична. — Просто се опитвах да ти обясня, че не си в състояние да яздиш. Не можеш да си служиш с едната ръка и все още си отпаднал.
Той не изглеждаше успокоен.
— Независимо от това тръгвам след закуска.
— Идвам с теб.
— Нищо подобно.
— Ако открием Зийк, мога да ти помогна.
— Няма да ти позволя да дойдеш с мен.
— Не можеш да ме спреш — каза Хана, докато подаваше на Бък чинията, която майка й му беше приготвила. — Мога да яздя. Мога дори да оседлавам кон — сама никога не беше го правила досега, но беше виждала как се прави. Не изглеждаше чак толкова сложно. Тя беше достатъчно умна, независимо какво мислеха за нея Бък или баща й.
— Няма допълнително седло в ранчото и единствените коне тук са моят и този на Зийк.
От изражението на лицето му личеше, че знае, че я е хванал на тясно, но тя не можеше да разбере дали имаше някакво значение за него.
— Как е рамото ти тази сутрин? — попита госпожа Гросек.
— Много по-добре — отговори Бък, извръщайки поглед от очевидната обида, изписана на лицето на Хана.
— Трябва да сменим превръзката.
— Ще го направя веднага, щом се нахрани — сопна се Хана.
— Изчакай, докато се върна — обади се Бък, — в случай, че я замърся.
Те заговориха за други неща, докато се хранеха, но Хана не можеше да си избие от ума отказа му да я вземе със себе си. Нито пък можеше да забрави думите му, че тя го мрази. Не беше вярно. Никога не го бе мразила. Ако не я принуждаваше да се откаже от половината си ранчо, тя би могла дори да го хареса.
В действителност й харесваше присъствието му наоколо. Ако мъжете не бяха такива противни същества, тя би могла да размисли и да се омъжи за някого като него. Предпочиташе да си остане неомъжена, но ако трябваше да избира измежду него, Еймъс и Лиймън, би избрала Бък.