Хана не проумяваше защо позволява на мислите си да се насочват в такава абсурдна посока. Дори и чифт гъсти, черни вежди не можеха да бъдат извинение.
Но ако веждите му привличаха вниманието й, то тъмните му кафяви очи я запленяваха. Те като че ли я изпиваха, преценявайки действията й, търсейки скрития подтекст в думите й. И все пак не се променяха от това, което виждаха. Гледаха на света без радост и ентусиазъм. Само със сурова решителност.
Той беше хубав мъж. Независимо от късата му коса, която отказваше да застане на място, освен когато беше мокра. В момента, в който изсъхнеше, тя щръкваше във всички посоки, все едно непрекъснато прокарваше пръсти през нея. Имаше издължено лице и правилно оформен нос. Тя не можеше да реши дали харесва устата му. Непрекъснатото мръщене и навъсеното му изражение изкривяваха формата й.
Не се бе обръснал. Черната набола брада се виждаше ясно по лицето му и му придаваше почти момчешки вид. Тя не бе очаквала, че това ще й хареса. Винаги бе мислила, че мъжът трябва да прилича на мъж — солиден, опитен, на когото може да се разчита — но от друга страна очите му на старец компенсираха напълно младежкото му излъчване.
— Беше много вкусно, госпожо — каза Бък на госпожа Гросек и стана от масата. — За жена, която никога не е готвила американски ястия, се учите доста бързо.
Хана се дразнеше от усилията на майка си да угоди всячески на Бък. Тя се радваше на новопоявилото се желание за живот у майка й, но не й допадаше, че Бък бе причината за това.
Но защо я интересуваше, че Бък се държеше мило с майка й, а беше груб с нея? Тя не искаше нищо друго от него, освен да й помогне да изплати дълговете си. Щеше да е доволна да му помаха за сбогом, когато и да реши да си тръгне.
— Ще сменя превръзката ти сега — осъзнаваше острия си тон, но не можа да направи нищо, за да го смекчи.
— Превръзката ще почака.
— Не няма! — каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Щом настояваш да тръгнеш, въпреки всичките ми възражения, рамото ти трябва да бъде превързано по-стегнато, за да не се отвори раната.
Бък явно искаше да се възпротиви.
— Ако се отвори, ще заздравее по-бавно и ще ти се наложи да се мотаеш тук още една седмица, а това ще ме подлуди.
— Помисли колко много картофи бих могъл да зария.
— Картофите ги засяхме. Сега е ред на царевицата, боба и тиквичките.
— Спри! — каза Бък с много бледо подобие на усмивка на лицето. — Можеш да пристегнеш рамото ми колкото искаш, стига само да мога да дишам.
Хана очакваше да смени превръзката му в кухнята, но той се отправи към стаята си. Преди още да бе взела нещата, които й бяха необходими, тя усети как напрежението й започва да расте. Помисли за момент дали да не го извика обратно, но отхвърли идеята. Не искаше Бък по никакъв начин да забележи начина, по който й въздействаше. Не искаше и майка й да се досети.
Той седеше на леглото, когато тя отвори вратата. Ризата му беше съблечена наполовина и той се опитваше да освободи раненото си рамо.
Краката на Хана почти се подкосиха. Ужасена от слабостта си, тя обузда мислите си и влезе в стаята. Цялото й тяло се разтресе. Дори ръцете й трепереха.
Тя и преди беше сменяла превръзката му, но майка й винаги присъстваше. Сега беше сама в стаята с мъж, гол до кръста. Хана не беше подготвена за чувството на близост, което я обзе. Беше й трудно да го осъзнае, а и не знаеше как да се справи с него. Никога не бе мислила, че един мъж може да й въздейства така. Дори и мъж като Бък.
Мисълта да има този мъж до себе си, само за нея, я оживи. Да може да го докосва, когато си пожелае, да лежи нощем близо до силното му тяло… Е, Хана не бе мислила за тази страна на съпружеския живот. Изглежда това бе сериозен пропуск.
Но и той щеше да лежи близо до нея. Щеше да я докосва. Той дори щеше… Увереността за това, което би се случило помежду им, възпламени съзнанието й. Никога досега не бе позволявала на такива мисли да я безпокоят. Не бе искала да мисли за това, но сега не можеше да се спре.
Хана не можеше да повярва, че чувствата й към Бък бяха претърпели такава драстична промяна. Той беше човекът, твърдо решен да отнеме ранчото й, но това вече не я ядосваше. Може би вече не го вярваше. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ако Бък посегне към нея в този момент, тя не би имала сили да го спре.
Усети колко чувствителни бяха станали зърната на гърдите й. Като че ли роклята й беше направена от груб вълнен плат. Трябваше да устои на желанието си да ги докосне с ръка, да разбере кое ги караше да настръхнат така.