Решена с нищо да не издаде пред Бък мъчението, което бе обзело съзнанието и тялото й, Хана постави легена и бинтовете на масата до леглото.
— Дай да ти помогна да си свалиш ризата.
Бък беше освободил раненото си рамо. Хана хвана ризата и той издърпа ръката си от ръкава. Не й се наложи да го докосва. Тя хвърли ризата настрани. Но когато започна да маха старите бинтове, не можа да си намери удобна позиция.
Ако останеше права, трябваше да се наведе под мъчителен ъгъл и да доближи главата си много близо до неговата. Ако седнеше, щеше да се окаже до него на леглото. Само при мисълта за това краката й се подкосиха отново. Ако извикаше майка си, щеше да се покаже като страхливка.
Тя застана зад него и се наведе към рамото му. Той обърна главата си, за да я следи какво прави. Косите им на практика се докоснаха. Чувстваше дъха му върху пръстите си.
Тя направи неуспешен опит да махне безопасната игла.
— Искаш ли да ти помогна?
— Ще се справя, ако спреш да се въртиш, за да видиш какво правя.
Вместо да отмести поглед, той я погледна право в очите.
— Изнервям те — това не беше въпрос, а констатация. — Защо?
Искаше й се той да се обърне. Не можеше да разсъждава, когато я гледаше така. Дори и Еймъс не я бе гледал толкова настойчиво. Еймъс я гледаше похотливо и това я ядосваше. Имаше усещането, че Бък вижда какво става в душата й и това я караше да се чувства беззащитна.
— Казах, че не съм нерв…
— Ние сме партньори. Не бива да ме лъжеш.
Тя не се чувстваше като партньор. Чувстваше се слаба, неспособна да свърши работата си.
— Не съм свикнала да съм близо до мъже — успя да промълви най-накрая. — Искам да кажа толкова близо.
Той продължи да я гледа.
— Никога преди не съм докосвала мъж.
— Толкова ли е странно? — попита той. Изражението му не се промени, но й се стори, че това стана с тона му.
— Да.
— Защо?
— Не знам.
— Няма да нараня теб или майка ти.
Ръцете й замръзнаха във въздуха. Тя никога не бе мислила, че той ще я нарани. Защо тогава думите му я превърнаха в топка желе. Ръката й се разтрепери. Той я пое в своята, за да я успокои.
— Защо трепериш?
— Не знам — прошепна тя.
Той пусна ръката й и тя започна да трепери отново.
— Не можеш ли да спреш?
— Не и докато ме гледаш така.
Той извърна глава.
— Така по-добре ли е?
— Да — не беше по-добре, поне не още, но тя се насили да свали бинта. Не би могла да понесе мисълта колко уязвима я правят въпросите му. Не и преди да има време да помисли, да възстанови защитните си сили.
Раната му заздравяваше бързо. Майка й би казала, че това е знак за здраво тяло. Хана нямаше нужда от този знак, за да знае, че е така.
— Заздравява добре — каза му тя, опитвайки се да не обръща внимание на чувствата, които допира на пръстите й до кожата му предизвикваха в нея. Но беше невъзможно да не усети мускулестите му рамена, да не забелязва бавното повдигане на корема му, докато диша, да не почувства топлината на тялото му.
Беше й също толкова невъзможно да пренебрегне начина, по който реагира собственото й тяло. Проблемът идваше от това, че не разбираше какво означава всичко това. Нито Еймъс, нито Лиймън й бяха въздействали по такъв начин. Нямаше приятелки, които да попита и да направи сравнение. Може би това се случваше с всяко момиче. Може би си беше нормално.
Не мислеше, че е така. Обикновено тя беше спокойна, решителна и разсъждаваше доста трезво. Но в момента не беше способна да мисли разумно.
— Не го пристягай много — каза Бък. — Трябва все пак да мога да движа рамото си.
Нервите й бяха толкова опънати, че прекалено силно бе пристегнала бинта.
— Съжалявам, но не ми се е налагало да правя превръзки често.
Не това беше причината, но тя не искаше той да разбере. Концентрира се максимално, за да запази дишането си нормално.
— Защо не помолиш господин Евънс да дойде с теб?
Може би, ако се съсредоточи върху опасността, ще забрави това странно чувство в корема си и омекналите си крака.
— Ако не мога да се справя с работата, трябва да го науча още сега.
— Какво ще направиш, ако откриеш Зийк…? — тя не можа да довърши въпроса си.
Бък коренно се промени. Тя усети как под кожата мускулите му се напрягат. Очите му винаги изглеждаха студени и криеха емоциите му, но сега горяха. Той стисна юмруци, а кокалчетата му побеляха.
— Ще открия кой е виновен — каза Бък — и ще го убия.
Шокирана, Хана се закова на място. Хората от нейната общност проповядваха мир и любов. Тя знаеше, че те невинаги живееха, следвайки тези високи идеали, но не познаваше друг мъж, който да е говорил така открито за убийство. Беше изумена, че Бък го направи.