— Точно по това време беше — каза Гладис. — Аз намерих Симпсън.
— Не съм ходил по-далеч от обора оттогава — каза Бък.
— Иди да провериш! — нареди Джилет на Гладис.
— Да провери какво? — настоя за обяснение Хана, когато обърканото момче пое към обора.
— Снощи валя — обясни Джилет. — Ако някой е влизал или излизал оттам, ще има следи от копита.
Евънс тръгна напред, но Бък го задържа. Хана се ужаси, когато видя пистолета на Бараклоу да се появява в ръката му като с магия. Беше извадил пистолета си и го беше насочил към Бък.
Обзе я внезапна ярост. Без да се замисля, тя удари Бараклоу, като по този начин изби пистолета от ръката му. Тя пристъпи напред и сложи крак върху оръжието.
— Да не си посмял да вадиш оръжие в мое присъствие! — нареди му тя.
— Ако си беше направил труда да обърнеш внимание — заяви Бък толкова спокойно, като че ли нищо не се беше случило, — щеше да забележиш, че нито аз, нито Евънс сме въоръжени.
— Махни си крака от пистолета ми! — изкрещя Бараклоу.
Хана отстъпи назад и той вдигна оръжието си.
— Вътре е влязла пръст — каза Бараклоу още по-ядосано.
— Едно добро почистване ще го оправи — предположи Бък. — Надявам се, знаеш как се почиства пистолет.
Бараклоу беше прекалено ядосан, за да му отговори.
Завръщането на Гладис прекъсна нарастващото напрежение.
— Никъде няма следи от конски копита. Нито пък черни коне. Само един петнист, един сиво-кафяв и най-красивият Апалуса, който някога съм виждал.
— Защо точно черен кон? — попита Бък.
— Не би могъл да бъде друг — отговори Гладис. — Чух го да се отдалечава, но не можах да видя нищо.
— Можехте да си спестите проверката — каза Бък. — Докато рамото ми е така, в това състояние не бих могъл нито да пристегна ремъците на седлото си, нито да се кача на коня си. — До този момент изражението му беше доста безизразно, но сега стана сурово. — В момента, в който бих могъл да го направя, ще дойда да разбера кой проби тази дупка в рамото ми.
— Не е бил някой от моите хора — каза Джилет.
— Случи се на ваша територия.
— Тук си отскоро. Не би могъл да знаеш къде свършва нечие ранчо и започва друго.
— Много добре знам — отговори Бък.
— Е, не е бил някой от моите хора.
— Ще оставя шерифа от Утопия да реши това, но ще дойда, когато стане време за прибирането и преброяването на добитъка.
— Няма ваши крави на моя територия.
— Преди два дни имаше.
— Казах на момчетата си да изгонят обратно всяка една, която видят.
— По-добре е да се вслушаш в това, което казва господин Джилет и да стоиш настрана — каза Сид Бараклоу.
— Ако това, което казвате, е истина — Уолтър Евънс се обърна към Джилет, — не виждам защо бихте имали нещо против да изпратим наш представител с вас. Той ще може да потвърди това, което казвате.
— Нямам нужда някой да потвърждава думите ми!
— Както и да е, мисля, че наистина ще е по-добре, ако заедно направим преброяването на животните — каза Бък. — По този начин ще можете да се отървете от всичко, което не е ваше.
— Не давам и пукната пара за вашето ранчо — отговори Джилет.
— Изборът е ваш — каза Бък. — Ще се видим след около месец.
— Първо аз ще се срещна с теб — намеси се Сид Бараклоу.
— Ако това е начинът, който предпочитате — отвърна Бък.
Хана не можеше да разбере Бък. Остана седнал през цялото време, като гледаше Джилет така, все едно обсъждаха времето. Стрелецът току-що му беше казал, че ще намери начин да го спре. Сърцето на Хана се беше качило в гърлото й, а Бък дори не изглеждаше разстроен. Не разбираше ли какво точно беше казал онзи?
Джилет се качи на коня си и го завъртя.
Бараклоу докосна шапката си и също възседна коня си.
— Приятно ми е, че се запознахме, госпожо — каза Гладис, като напрегнатото му изражение моментално изчезна. — Винаги е приятно да се знае, че в съседство живее едно хубаво момиче.
— Освен ако не искаш да си останеш тук, по-добре тръгвай! — извика му Джилет през рамо.
— Трябва да тръгвам — Гладис докосна набързо шапката си, скочи на седлото, смушка коня си и препусна в лек галоп, за да настигне шефа си.
— Какво мислиш за всичко това? — попита Евънс, когато посетителите им се отдалечиха.
— Той ще накара онзи ужасен човек да те застреля, ако кракът ти стъпи на негова територия — каза Хана.
— С такова впечатление останах и аз — отговори Бък.
Той е знаел за какво говори Джилет и не изглеждаше ни най-малкото разстроен от това?
— Какво ще направиш? — настоя да знае Хана.
— Точно сега ще отида да потърся Зийк — каза Бък и стана от стола си. — Но се чувствам много по-добре, като знам, че другият е мъртъв.
— Как можеш да говориш така?
— Защото, ако той беше жив, това щеше най-вероятно да означава, че Зийк е бил убит.
— И все пак, един човек е умрял — каза Хана. — Как можеш да говориш за него така, като че ли моите крави са по-важни от него!
— Онзи човек се е опитал да убие Зийк, така както се опитаха да убият и мен!
Хана осъзна, че й е трудно да го разбере. Беше виждала жестокост, дори насилие, но това повече й приличаше на война. Някой вероятно се беше опитал да убие Зийк. Джилет бе дал ясно да се разбере, че е наел Бараклоу да отстрани всеки, който му се изпречи на пътя. Нито едно от тези събития не беше случайно. Всичко е било планирано.
Внезапна суматоха в кокошарника стресна Хана. Обърна се, само за да види кокошките си, тичащи във всички посоки по двора, пляскайки с криле; техните пискливи крясъци, разкъсващи спокойствието на утринта.
— Вероятно има койот там — каза Евънс.
Той се изправи, слезе по стъпалата, отиде до коня си и извади пушката от кобура.
— Защо до сега не ги подплаши? — попита Бък.
За всеобща изненада вратата на кокошарника се отвори и оттам излезе Зийк, разтривайки гърба си.
— Абе, хора, такъв шум вдигате, че човек не може да мигне от вас. Оставихте ли ми нещо за закуска?
Бяха се тревожили за него цяла нощ, бяха се изправили пред Джилет в негова защита, а той през цялото време е седял на сигурно място в кокошарника!
— Очаквах здравата да са те надупчили — каза Бък.
— Казах ти, че никой няма да ме види.
— Тогава каква беше тази стрелба?
— Голямо жигосване тече там. Попаднах на три места, където бяха палили огньове.
— Забрави за жигосването — каза Бък. — Кажи ни за стрелбата.
— Проверявах едното от местата — започна да обяснява Зийк. — Тъкмо бях разровил въглените, когато някой стреля по мен от тъмното. Метнах се на земята, за да се прикрия и стрелях два пъти. Чух някой да изхриптява и да се претъркулва в храстите. Пропълзях нататък, докато видях онзи проснат на земята.
— Не знаеш кой е и защо е стрелял по теб? — попита Евънс.
— Нямах възможност да го попитам. Беше мъртъв.
— Къде беше цяла нощ? — попита го Хана. — Бък се поболя от тревога за теб.
Дори и за секунди, Хана за първи път видя Зийк да се усмихва.
— Младокът, когото срещнахме онзи ден, дойде да души наоколо и аз се изнесох доста бързо. Оставих коня си в малка клисура, на около една миля от тук. Отидох да поспя в кокошарника. Предположих, че никой няма да ме потърси там.
— Няма да се учудя, ако кокошките престанат да снасят поне за седмица — каза Хана. Цялата трепереше. Всичко това я беше сварило неподготвена. А и никога до сега не беше преживявала сутрин като тази.
— Влизай вътре — каза тя на Зийк. — Мама ще ти приготви нещо за ядене. След това ще можеш да доведеш коня си обратно тук.
— Аз ще го доведа — предложи Бък. — Поне ще имам какво да правя.
— Аз ще дойда с теб — предложи Евънс.
Хана би трябвало да почувства някакво облекчение, но някак си това й изглеждаше по-лошо от всякога. Тя не можеше да забрави обещанието на Бък да се срещне с Джилет, когато дойдеше времето за прибирането и преброяването на говедата. Или обещанието на Бараклоу, че ще спре Бък, ако той се опита да го направи. Някой щеше да бъде убит, ако тя не направеше нещо.
Но какво би могла да направи?