— Би могъл, ако си намери фалшиви документи за скорошна покупка на добитък.
— Това може да се провери.
— И докато намерим някой от Остин, който може да провери, той ще е отвел тези крави на стотици мили оттук. Не, трябва да го изненадаме.
— Как?
— Не съм сигурен, но имам една идея. Ще ми трябват няколко дни, за да я проверя. Ако се окажа прав, може и да успея да уредя нещата без излишна стрелба.
Минаха през една ливада, побеляла от бодлив мак. Може би щеше да е добре да набере малко за майката на Хана на връщане.
Внезапно Еванс се разсмя високо.
— Никога няма да забравя изражението на Бараклоу, когато Хана изби пистолета от ръката му. Не мисля, че нещо подобно му се е случвало преди.
— Убеден съм, че не е.
Бък си спомняше всичко прекалено добре. Изобщо не мислеше, че е смешно. Беше напрегнат, изплашен, че Бараклоу може да удари Хана. Ако го беше направил, щеше да се наложи Бък да го нападне, независимо от раната в рамото си. Това беше много повече от естественото желание на един мъж да защити една жена. Това беше чувство на отговорност. Имаше усещането, че нещо, което му принадлежи, беше под заплаха и той трябваше да го защити, защото е наистина ценно за него.
Не можеше да си обясни откъде се беше появило това чувство. Беше намразил Хана от момента, в който му обърна гръб преди толкова години.
Точно заобикаляха един гъсталак от дъб и кедър, когато едно говедо изскочи от там, мина на зигзаг между мескита и кактусите и се скри в един по-голям и плътен гъсталак.
Но Хана не беше такава, каквато я помнеше. Тя дори не беше такава, за каквато я мислеше, когато дойде за първи път в ранчото. Беше толкова докачлива и плашлива като крава, която бранеше телето си. Толкова бързо се променяше, че той не успяваше винаги да я разбере.
Тя се държеше началнически и беше толкова нахакана, че той трябваше да е пълен глупак, ако продължаваше да копнее за нея. Някои жени не заслужаваха усилието да се примиряваш с тях. Беше убеден, че Хана е една от тях.
Не трябваше да се интересува от нея, но се интересуваше. Не трябваше да го е грижа за нея, но се тревожеше за нея. Трябваше да изхвърли всяка мисъл за нея от ума си, но не можеше. Очевидно момчешкото му увлечение по нея никога не беше преставало. Още повече, подозираше, че беше започнало да нараства през няколкото дни, откакто беше в ранчото. Разумът можеше и да му казва, че мрази Хана заради начина, по който се беше отнесла с него. Но една друга част от него беше намерила други причини, за да стигне до напълно различно решение.
Това го изненада толкова, колкото и смелостта, с която го беше защитила. Да се изправи лице в лице с Бараклоу беше много по-опасно, отколкото да се опълчи на баща си, но тя не се двоуми дори за миг. Дори и за момент не би си и помислил, че тя ще поеме такъв риск заради него.
Дали това означаваше, че и нейните чувства към него се бяха променили?
Евънс наруши тишината:
— Сид Бараклоу има репутацията, че е доста бърз с ваденето на пистолета, но не и с точността си.
Бък отново насочи вниманието си към Еванс:
— От това, което видях, хората съдят за даден стрелец не по качествата на опонентите му, а по броя глупаци, които са се оказали на пътя на куршумите му.
— Надявам се, че ти възнамеряваш да стоиш настрана от пътя им.
— Ако има как.
— На Хана няма да й хареса, ако те убият.
— Знам. Накара ме да добавя точка в споразумението, че ако бъда убит, претенциите ми към ранчото й отпадат.
— Не е имала предвид точно това. Тя…
— Нямам намерение да умирам от ръката на някакъв си наемен убиец — прекъсна го Бък, преди Евънс да може да каже нещо, което той не би искал да чуе. — Джейк се погрижи всички момчета да се научим как да стреляме, но ни научи преди това да използваме разума си.
Защо трябваше да се възприема като едно от момчетата на Джейк, като че ли му беше син? Хана беше виновна за това.
Може и да не искаше да си признае, но Джейк и Изабел се бяха отнасяли с всички тях като със собствени синове. Научиха ги да се уважават и да имат доверие един на друг, да се държат като семейство, да се чувстват като братя. Може и да не бяха започнали да се обичат, но уважението им един към друг беше много повече от това, което Бък някога беше получавал преди това.
Бък беше потиснал чувствата си, защото много вероятно родителите му бяха все още живи. Той оценяваше това, което Джейк и Изабел се бяха опитали да направят, но когато намереше сестра си, той щеше да има свое истинско семейство. Тогава не би имал нужда от никого другиго.
— Изглежда доста често мислиш за тези хора — каза Уолтър.