— Така е.
— Бих искал да се срещна с тях някой ден.
— Те са едни обикновени хора.
Но не бяха. Едва сега Бък бе започнал да осъзнава колко необикновени бяха те. Също така, бе започнал да се замисля дали не бе позволил на нещо много ценно да се изплъзне между пръстите му.
— Ето го коня на Зийк — каза Евънс.
Не видяха други следи от копита в околността. Бяха стигнали до малък каньон, от който извираше тънко ручейче. Пространството между кедрите и мескита беше обсипано с гилардия и ярко жълтото на жълтичките. От това щеше да излезе много добра ливада за сено.
— Погрижи се Зийк да не се появява известно време — каза Уолтър, когато тръгнаха обратно към ранчото.
— Не можеш да накараш Зийк да направи нещо, ако не иска.
— Това би навлякло неприятности на Хана и майка й.
— За втори път казваш подобно нещо. Защо се интересуваш толкова много от тези жени?
Бък почувства пристъп на ревност и едновременно с това някакво отвращение. Не беше нещо необичайно млади жени да се омъжват за доста по-възрастни мъже, но защо Хана. Този човек беше прекалено възрастен за нея. По дяволите, той беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща.
— Всеки джентълмен би трябвало да бъде загрижен за добруването на две беззащитни жени.
— Те не са беззащитни — каза Бък — гласът му прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Зийк и аз сме с тях.
— Понякога се питам дали ги защитавате или ги използвате.
— След като ми нямаш доверие, защо искаш да ми помагаш?
— Джилет е общ враг. Трябва всички заедно да му се опълчим. Що се отнася до жените, достатъчно изстрадаха от Гросек. Ще се погрижа да се отнасят много по-добре с тях от сега нататък.
— По-добре е тогава да поговориш с Джоузеф Мерик. Той е много по-голяма заплаха за тях, отколкото аз.
— Мерик е твоя грижа — каза Еванс. — Хана ще ти даде половината си ранчо, така че ти трябва да я защитиш от него. Само се постарай да не се налага някой друг да я защитава от тебе.
— И ако не го направя?
— Тогава няма да се налага да се пазиш само от Бараклоу.
Бък не знаеше защо Евънс се интересуваше толкова много, но това за него нямаше никакво значение. Той не беше отговорен за Хана. Тя си имаше майка, която да се грижи за нея. А той не беше отговорен и за госпожа Гросек.
Бък се надяваше, че беше отговорил на въпросите на Еванс, без да се издава колко го бяха ядосали. Не беше негова работа да си мисли, че Бък иска да измами Хана и майка й. Имаше намерение да получи ранчото по честен начин.
Но това, което наистина ядосваше Бък, беше прокрадващото се чувство на вина. Докато правеше плановете си, не бе почувствал и най-лекото угризение, не бе мислил, че претенциите му към половината от едно разорено ранчо беше прекалено много в замяна на четиристотинте акра земя, които имаше и шестмесечна работа. И все още не смяташе така.
Тогава защо това смътно чувство на вина не го напускаше? Защото Уолтър Еванс смяташе, че това, което имаше намерение да направи, не е редно ли? Дали му харесваше или не, Бък уважаваше Еванс, дори го харесваше.
На Бък му беше интересно какво би казал Джейк. Знаеше, че Изабел щеше да каже, че той трябва да спаси ранчото и след това да го върне на Хана и майка й. Изабел винаги приемаше Бък прекалено идеалистично, въпреки че неговото твърдо решение беше да е честен.
Нямаше да ги измами, дори намекът за подобно нещо го обиждаше. Вероятно Еванс искаше Хана и ранчото и се страхуваше, че Бък може да му ги измъкне под носа.
Евънс нямаше да получи ранчото, нито пък щеше да получи Хана. Бък не знаеше за кого щеше да се омъжи тя, но съпругът й трябваше да е достатъчно млад, за да й предложи своето приятелство, а не бащинска закрила.
— Имаш ли кон и рало? — Бък попита Еванс.
Въпросът хвана по-възрастния мъж неподготвен.
— Да.
— Можеш ли да ми ги дадеш на заем? Искам Зийк да изоре градината.
— Разбира се.
— А имаш ли фургон?
— За какво ти е? Нямаш нищо, което да закараш на пазара.
— Смятам да заведа Хана и майка й до града.
Единадесета глава
— Добре е, че до Утопия са само десет мили — каза Бък, когато първите къщи на града се показаха. — Този впряг никога не би издържал до Остин.
Беше изненадал Хана, когато предната вечер покани нея и майка й да го придружат до Утопия. Госпожа Гросек беше отказала. Първоначално Хана също отказа, но после промени решението си. Веднага след като свършиха с вечерята, тя обяви:
— Искам Зийк и ти да ми помогнете да натоварим фургона.
— Защо? — попита Зийк.
Той нямаше желание да прави каквото и да било за Хана.
— Ще занеса маринованото говеждо в Утопия, за да го продам. Както и киселото зеле.