Сега, подобно на диви животни, те насила я гонеха от глутницата, осъждайки я да оцелява сама. Хана никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна.
— Гледай ги в очите — прошепна й Бък. — Никога не им позволявай да разберат, че се страхуваш. Те само това и чакат.
— Как…
— Не се извръщай. Продължавай да ги гледаш в очите. Накарай ги те да отместят погледа си. — Той се настани на седалката до нея. — Накъде сега?
— У дома.
— Не. Ти дойде тук с някаква цел.
Хана се опита да се успокои. Не искаше да продава маринованото говеждо. Не искаше да си купува кон. Искаше само да се прибере у дома, където се чувстваше в безопасност.
— Промених си решението.
— Не можеш. Не и ако не искаш тези хора да те мислят за страхливка.
Казаното, както беше предположил и Бък, накара Хана за кратко време да се съвземе. Тя не беше страхливка, тя би се изправила срещу всеки, който би я нарекъл така.
— Складът на Бехтлър. Намира се два магазина по-надолу.
Биха могли да стигнат и пеша до там, но Хана трябваше да признае, че пътуването с фургона беше много по-впечатляващо. Тя можеше да гледа от високо всеки, който минаваше покрай тях.
— Какво стана? — попита я Бък. — Продължавай да се усмихваш. И продължавай да говориш.
— Бакър искаше да ми даде една трета от приходите.
— Това си е чист грабеж.
— Когато му го казах, той отвърна, че съм имала късмет, дори само защото е решил да помогне на жена като мен.
— Предполагам, че това има нещо общо с мен.
— Ти живееш в ранчото и спиш в къщата ни.
— Така че, те ще се погрижат да бъдеш наказана за това, че си пренебрегнала правилата им.
— Предполагам. Не знам. Никога не съм и мислила, че нещо подобно може да ми се случи.
Спряха пред следващия магазин. Бък слезе от фургона.
— Защо ме накара да продължавам да ги гледам?
— Когато хората са сред тълпата, много приличат на животните. Ако покажеш слабост, ще те нападнат и унищожат. Ако им отвърнеш, обикновено ще се махнат от пътя ти.
Хана бе все още твърде разстроена, емоциите й бяха прекалено силни, за да можеше да разбере какво точно й казваше. Беше застанала пред врата на Бехтлър. Тя пое дълбоко дъх.
Отговорът на Бехтлър, както и в още три магазина беше същият. Те или не искаха да работят с нея или й предлагаха неприемлив процент от печалбата. Доколкото се отнасяше до търговците в Утопия, тя беше пропаднала жена.
— Няма да продам на никого от тях — каза Хана, като излезе с гордо вдигната глава от последния магазин. — По-скоро бих изхвърлила месото в потока.
— Може би ще е по-добре да го изядеш.
Тя се обърна с лице към Бък.
— Как можеш да се шегуваш? Никой не иска да има нищо общо с мен.
— Просто се опитвам да бъда практичен.
— Не искам да бъда практична. Искам да ударя някого.
— Вече го направи.
Тя не усети как се разсмя.
— Може би си мислиш, че съм луда. В града съм от по-малко от час и вече участвах в свада и почти започнах размирици.
— Всъщност беше наистина великолепна. Вече си мисля, че е време да намерим нещо за хапване. Гладна ли си?
Не беше. Как можеше да мисли за ядене, когато стомахът й танцуваше така? Разумът й също не беше на мястото си. Бък наистина ли каза, че е великолепна? Той я мразеше. Не би могъл да каже това.
Тя повдигна поглед към него. Осъзна, че искаше той да си мисли само хубави неща за нея. Неговото мнение беше много по-важно за нея, отколкото на когото и да било от Утопия.
— Какво каза?
— Попитах те дали искаш да ядеш нещо?
— Преди това? Относно участието ми в свадата.
— Хареса ми начина, по който се противопостави на Бакър. Но следващия път и аз ще бъда с теб.
Инстинктивно тя се протегна, взе ръката му и я стисна.
— Щях наистина много да загазя, ако ти не се беше появил. Не знам как да ти се отблагодаря.
Той изглеждаше изненадан от факта, че тя беше хванала ръката му, но не я отдръпна. След секунда колебание стисна в отговор нейната длан.
— Нямах друг избор. Ти не постави точка в споразумението, че ще ми дадеш твоята част от ранчото, ако бъдеш прегазена по време на размирици.
Хана се опита да се ядоса. Но вместо това усети, че се усмихва. Тя се предаде и даде воля на смеха си. Много искаше Бък да й бъде приятел. Никога не бе имала с кого да се посмее. Усещането беше прекрасно.
— Сега, ако ти не си гладна, аз съм — каза Бък. Той пусна ръката й и хвана юздите. — Ако си спомняш тръгнах, без да съм закусвал.
— Татко винаги се хранеше в кръчмата на Шармбек.