— Дали сервират нещо друго, освен мариновано говеждо?
— Татко казваше, че работниците предпочитали кръчмата на Гросвелт.
— Хайде да отидем там.
Хана се успокои, когато влязоха в ресторанта и видя, че всички посетители й бяха непознати. Миризмата на пържено говеждо изпълваше въздуха. Бък въздъхна и се усмихна.
— Мирише като в кухнята на Изабел.
Очевидно и вкусът наподобяваше гозбите на Изабел. Бък яде като за двама. Тя реши, че с този апетит съвсем скоро ще се възстанови от раната си.
Хана пи кафе, изяде няколко парчета черен ръжен хляб намазан с пикантно масло, размишлявайки върху това, което току-що се бе случило. Всичко между нея и Бък се беше променило.
Тя го харесваше. Тя се наслаждаваше на компанията му. Тя искаше да бъдат приятели. Беше безсмислено да го отрича повече. Не беше осъзнавала колко самотна е била. Докато баща й беше жив, семейството й и хората в ранчото бяха по-скоро като щит срещу непознатите, отколкото утеха и подкрепа. Никога не беше почувствала, че ги е грижа за нея или че ще се жертват за нея.
Бък го беше направил два пъти. Тя не можеше да забрави това.
Но Хана искаше нещо повече от обикновено приятелство, нещо повече от стискане на ръка. Колкото и трудно да й беше да го повярва, тя искаше той да не си тръгва.
Но дали това означаваше, че го обича? Хората от тяхната общност не очакваха да има любов между един мъж и неговата съпруга. Жената можеше да обича децата си, но тя уважаваше съпруга си. Считаше се за достатъчно един мъж да се грижи за семейството си. Дали това щеше да й е достатъчно или се нуждаеше от обич? Дали знаеше как да обича? Преди да успее да намери какъвто и да било отговор, госпожа Гросвелт се приближи до тях и привлече вниманието й.
— Чух за неприятностите, които си имала тази сутрин — каза тя. — Ханибал Бакър трябва да бъде линчуван за това, което е казал. Казах му го, но никой не ме слуша. Държа се прекалено дружелюбно с аутсайдерите в този град.
— Благодаря ти — отговори й Хана. — Има някакво успокоение да знаеш, че в този град има някой, който не мисли, че съм потънала в грях. Позволи ми да ти представя Бък Хобсън. Той е източникът на греха, за който говори господин Бакър.
— Винаги ми е приятно да се запозная с човек, който се храни като вас — каза госпожа Гросвелт, като посочи празната чиния на Бък. — Няма по-добър комплимент за един готвач.
— Наистина страхотно вкусно — отговори Бък. — Ще дойда пак.
— Ще се радвам да ви видя. — Тя се обърна към Хана. — Чух, че се опитваш да продадеш малко мариновано говеждо.
— Вече не.
— Отбийте се във фермата на Мофет на връщане. Има цяла къща, пълна с момчета, а няма жена, която да им готви. Може да прояви интерес да купи месото ти. И всичко останало, което имаш.
— Благодаря ти — каза Хана. Искаше да направи нещо, с което да изкаже благодарността си, но госпожа Гросвелт си тръгна също така внезапно, както се беше появила.
— Предполагам, че трябва да тръгваме, ако искаме да се приберем преди мръкнало — каза Бък.
Вратата на ресторанта едва се беше затворила след тях, когато един мъж се втурна към тях. Хана се обърна, само за да види красивото лице на Еймъс Мерик, надвесено над нея.
— Току-що чух какво ти се е случило тази сутрин — каза той, като взе ръката на Хана и собственически я задържа. — Омъжи се за мен и никога повече няма да ти се случи подобно нещо.
Дванадесета глава
Бък почувства, че го обзема някакво напрежение. Еймъс Мерик беше разрешението на всички проблеми, които Хана имаше. Ако тя се съгласеше да се омъжи за него, щеше да има богат съпруг, неоспоримо положение в обществото на Утопия и нямаше да се нуждае от помощта му.
Бък би загубил всичките си шансове някога да притежава свое собствено ранчо. Дори и тя да искаше да му продаде ранчото си сега, той не би могъл да го купи, защото нямаше никакви пари. Ако имаше някакъв здрав разум, би трябвало да направи всичко възможно да провали шансовете на Хана за брак.
Питаше се дали Еймъс ще се отнася добре с Хана. След начина, по който баща й се беше отнасял с нея, тя заслужаваше съпруг, който да бъде мил с нея, дори да я обича. Бък беше убеден, че ако Хана се вречеше на някого, то щеше да е с цялото й сърце. Не беше убеден, че Еймъс Мерик имаше сърце, което да й предложи.
Все пак беше по-добър избор от Джилет. Еймъс може и да беше един надут глупак, но поне не беше мошеник. Бък не смяташе, че е зъл, само убеден в собственото си превъзходство.
— Здравей, Еймъс — каза Хана с липса на всякакъв ентусиазъм. — Как си?
— Знаеш как съм — отговори Еймъс. — Обезумял, неспособен да се концентрирам върху работата си, откакто ми каза, че няма да се омъжиш за мен.